За мен е истинско чудо на чудесата, че още някой е забелязял бликащата като гейзер глупост на Мирела Иванова, набедена за поетеса от взвод заклети стари мераклии и бивши комунисти, днес пребиваващи в състоянието на овластени демократи-паралии. Двадесет и повече години нейните самооблажителни вакхански гърчове и словесни покушения над читателя бяха страхливо премълчавани и от критика, и от публика, и каканижещото недоразумение шестваше от служба на служба, размахваше вмирисани поетически сукмани и шарени гердани, щедро наръсени върху пищна плът, по света, а литературните ни мимози мълчаха, докато отвъд невидимата днес желязна завеса възпитано ни се присмиваха на малоумието на поетеските ни разни ехидни германци и швейцарци.
И ето че чашата преля за пореден път, оказа се, че глупостта се е мултиплицирала, поетическите изстъпления на словесната пошлятина са намерили своя венцехвалител в лицето на едно скромно селско пастирче от поляните край Берковица. Митко Новков, възторжено ибрикчийче на червените кланове, е пропаднало в същия безумен вакхански вертеп, завличайки със себе си кичозни богородици, феникси, динозаври и тутпящи сърчица.
Труден и безславен е пътят на ибрикчията, но дано поне е заплатен, надява се авторката на литературното списание „Пеат некогаш“ Рада Барутска. Статията е написана под псевдоним и това днес е единственият възможен начин да се каже някоя и друга истина за някой и друг селски хитрец, додрапал с колена и лакти до литературния ни Олимп. Всичко друго е самоубийство, минала съм вече по този път на организирани от глутницата на мирелините употребители покушения. Това е и моя лична препоръка, не разкривайте самоличността си, ако сте в България, играта на „Бъззззззз“ с овластената и продажна нищета и вчера, и днес, а навярно и утре ще е методът, с който трябва да се подхожда към нея. Нека не знаят откъде им идва ударът, защото те са проникнали като метастази навсякъде във властовите висини и не са безопасни и безобидни. Бездарието винаги се сраства с управленческите структури, защото без тях то е безпомощно да наложи духовната си мизерия. Всяка власт има нужда от слуги и венцехвалители, за да мами чрез тях избирателите за истинската си природа.
Понякога чак ми дожалява за слугите, толкова трябва да се напъват да харесат агресивната посредственост, че заедно с отработените си духовни продукти изсипват през задните си отверстия и вътрешностите си. Не е безопасен този занаят и митконовковците го доказват за пореден път – гледката на изсипаните му вътрешности не е никак приятна.
В сравнение с тези двамата Иван Ланджев ми изглежда безопасен. Засега. Той е само скучен и слаб поет, но не е пошъл и покварен. Засега. Пловдивската баба се е заела с превъзпитанието му и навярно ще го докара до по-приемлив вариант. Всички, които минаха през немитите й ръчици, вече са от мерзавец нагоре, а Иван изглежда е пословично безхарактерен и ще падне жертва. По-добре е обаче такива да падат, отколкото талантливи хора… е, за тях падането най-често е на два метра под земята, ама на кого му пука.
Позволих си да цитирам целия пасаж за Новков и поетическата му изгора, заслужава го. Как се е напъвал, горкият, да хареса словесните дрисъци на Мирела Иванова. Как се е мъчил – все едно да правиш любов със стогодишна богата баба, за да си платиш наема.
Да уважим героичните му напъни:
„Струва си да обърнем внимание и на един заслужил – с национална награда „Христо Г. Данов“ – баш критик, Митко Новков. Ето какво пише Новков в похвалното си слово за Мирела Иванова, заслужила поетеса, дала полет и дух на живота на съвременната софийска домакиня с нейните бръчки, чинии, пазарски чанти и рокли втора употреба, увековечени в балади (завинаги!) – та ето какво пише Новков по случай новата ѝ стихосбирка „Седем“ и най-вероятно по случай получения за целта хонорар. (Надяваме се все пак, че това публично търчане на Новков гол по мегдана с плакат „Мирела + сърчице + пазарска чанта“ е имало финансово измерение. Иначе ще трябва да приемем, че и без явна полза, глупостта е готова да играе по свирката на суетата! (О, неповторим танц! Свещена лудост и себеопиянение!) Ето как започва своето слово Митко Новков:
„Феникс. Птицата, която не умира. [Искаме да насърчим читателите да си представят тържествените барабани на заден фон!] Или по-точно – която се възражда в/след смъртта. [ТАМ там, ТАМ там, тъ-ДАаааам… Флейта, моля!][…] Херодот първи споменава за нея, следват го други хронисти, никой от тях обаче не изяснява дали в процеса на това самоизгаряне Фениксът не крещи от болка. [О!] Макар че, предполага се, вероятно крещи. [О!] Да се опариш – това е идиом…“
За по-неопитните читатели, ще разтълкуваме метафората тук: Мирела Иванова е феникс и като феникс тя крещи или пищи. Това нейно пищене намираме записано на страниците на стихосбирката „Седем“. Подразбира се, също така, че поезията – това е пищенето на поета, когато се опарва, например на котлона или докато яде гореща супа.
По-нататък Новков сравнява Мирела Иванова и с Богородица. Защото и тя като Богородица скърбяла. Защото и тя като Богородица плакала и жалила, и имала „Едно сърце със седем рани; една стихосбирка, „Седем“ назована – Мирела Иванова знае тези страдания, живяла ги е, написала ги е…“
Уви.
По-интересно обаче е следното сравнение, един истински лъвски скок на въображението, който показва – как ги беше описал Иван Теофилов при Ланджев? – А! – „богатата душевност и завидна лична култура“ на критика – поет по душа:
„Охлю-бохлю, покажи си рогцата“. Мирела Иванова е скромна, а може би и загадъчна [може би и загадъчна, мхм], затова не казва: „Фениксе-птицо, разпери си крилата“. Ние обаче го усещаме летежа: знаем, че нейният Охлю-бохлю не е мекотело с черупка, а е птица с криле, последният потомък на динозаврите…“
Ех, ако можеха всичките ни псевдопоети и баш псевдокритици да бъдат „последен потомък на динозаврите“ и като кокошчици да се пръснат из полето – и лисички да ги изловят, та да си ги схрускат сладко-сладко и ние да се отървем най-накрая от тая напаст, тая наша официозна, бездарна и безсрамна съвременна псевдолитература… Ех!
Ех…“