Елсуърт Тухи, герой в „Изворът“ на Айн Ранд: „Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отричаме самото величие, а ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, за най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички, и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенство. Присмей се на Роурк (в книгата: талантливият архитект) и обяви Питър Кийтинг (посредствен творец) за голям архитект. И вече си унищожил архитектурата… Не си поставяй за цел да унищожиш всички храмове – ще уплашиш хората. Издигни в култ посредствеността и храмовете сами ще се изравнят със земята.„
(откъси от кореспонденция)
Георги Ангелов до Красимир Симеонов:
Тази вечер набрах в Гугъл Георги Господинов и прекарах няколко часа с Негово Величество.
Твоето отворено писмо до “гения” липсва в първите 25 страници, по-нататък се отказах да търся.
Изводът ми: увъртлива и пробивна личност, стремеж към кариеризъм, пълна комерсиалност, ловкост на квадрат.
Разбрал е важната истина, че ако говори любезно и двусмислено /“Книгите ми не разчитат на баташки кланета.”; “В литературата подобно патетично отношение към традицията е белег за провинциализъм. А аз се чувствам спокоен, защото нямам прабългарски и тракийски комплекси”; “Провинциални са и опасенията ни, че влизайки в Евросъюза, ще загубим идентичността си.”/, дава го скромно, а стиховете му звучат уж съвременно, има щаб зад себе си и е колумнист /пак чуждица!/ в “Дневник”, номерът ще мине.
Да, Краси, изглежда, че Господинов се купува, макар че аз изобщо не вярвам да е така. Но безспорно е харесван от не малко дами, минали през зомбиращата мелачка на университетите. Харесван е и от актьори, поети, критици. Стиховете му висят в блоговете и форумите, по Канал Едно Божана Апостолова го нарече ни-повече, ни по-малко, “велик писател”. Факт.
В ЦЯЛОТО медийно пространство – книжно и виртуално, няма нито ЕДИН сериозно оспорващ го писател. Ти и Стоян Вълев сте единственото изключение. Искрено се надявам публикациите на Владимир Трендафилов и Милчев да не са плод на вътревидови борби…
Затова добросъвестно и търпеливо изчетох за пореден път новия “класик”.
Чувствам се омърсен и изцеден.
Не мога да повярвам, че този кротък и благообразен литературен никаквец без масирана чужда помощ е успял да стигне толкова високо. Тук има някаква сложна и мръсна игра, разчитаща на нашето покорство, на нашата робска страхливост, на всеядните ни стадни инстинкти, на доброволното ни дистанциране от местата, където се раздават пари – фондации, министерства, институти…
Казвам ти като пред Бога: Господинов е сапунен мехур. Нещо страшно трябва да е станало с хората, щом толкова го издават, купуват, обичат, награждават и превеждат. Ето защо в момента събирам материали за родния постмодернизъм. Скоро ще съм готов с нещо по-цялостно. Но ще изляза от тяхната схема – наукоподобни изрази; прикрито развенчаване на българщината; двусмислици, котиращи се пред академичните кръгове; непрекъснато заиграване с Големия Западен Свят и Печалбата от писането.
Напълно съзнавам, че войната с тази мимикрираща група ще бъде трудна, опасна и крайно неравностойна.
Здравей, братко!
16 май 2008
Красимир Симеонов до Георги Ангелов:
Жоро, братко,
сапунен мехур и нищо повече – това е вярно за Господинов. Ще мине време и хората ще го видят по-ясно, без неотменния PR, без преструвките му. Това проглеждане няма да е скоро обаче, а дотогава той може и Нобелова награда да е взел.
Но на мен не ми е толкова любопитен самият Господинов, нетърпимо ми е явлението “господиновщина” /терминът мой/. С какво е характерно това явление:
– с нагаждаческите похвати на твореца спрямо влиятелните в социума;
– с официализиране на схемата за “купуване” на твореца от фондации и министерства;
– с подтискане на различните мнения и въобще автори, посредством чисто политически и икономически лостове;
– с недопускане на по-талантливи от него в публичното литературно пространство;
– с предумишлено пристрастие към политическите партии, когато са на власт /обърни внимание, че той като “колумнист” няма сериозен материал с честна социална позиция и срещу дадените за момента управляващи. Склонен е по-скоро да нападне народа си и да го наругае, отколкото да разкрие мъките му и да изобличи виновните/;
– с лицемерие спрямо медии и спрямо богатите и влиятелни личности.
Господинов е новият Бай Ганьо, но вече прекроен спрямо модерната ни епоха, най-после успял да се намъкне /привидно, разбира се/ в кожата на мъртвия Алеко. Господинов е новият герой на нашето време – харизматичен, студено-хлъзгав, безсрамен, нескромен, алчен.
Какво да говорим повече, такива хора те надживяват богати и преуспели в бизнеса си /в случая литературата/ и в края на живота си демонстративно заживяват “изолирано” някъде далече /в Швейцария, да речем/.
Но трябва да знаеш, че е добре, че я има “господиновщината”, защото ние с нашия спонтанен рефлекс срещу нея се самоопределяме и заемаме единствено достойната позиция – тази на страната на изгубената кауза. И слава Богу, защото истинският поет е винаги на страната на изгубената кауза.
Знамето на свободата е черно, братко, защото свобода няма.
Виждам себе си и теб свободни единствено в смъртта.
……………..
Как бих искал някъде да бъдат публикувани тези две писма – твоето и моето, но съм наясно, че литературните милиционери бдят и няма да допуснат лесно истината. Но ако искаш ги препрати на Стоян Вълев – той поне се бори, макар и по своя начин, с нетърпимите явления.
Твой: Красимир
Текстът „Разговор за „Господиновщината“ е копиран от литературния сайт Литературен свят