Всъщност, неомарксисткият терор по улиците на САЩ е налудна еманация на потребителското общество.
Революционният порив към справедливост и земен рай се самозадоволява с превземането на мандри и хипермаркети.
Walmart в Минеаполис като Зимния дворец в Санкт Петербург.
Самоосъществяването на расовия нео/марксизъм е с финална дестинация от разтрошени банкомати и счупени стъкла на банкови офиси.
Знамето на дъгата като знамение на нова вера в утрото на светла джендър-ера.
Джордж Сорос и последният джендъроносен поход.
Тези пладнешки грабежи и революционен терор над новия глобален виновник – бялата раса – са всъщност лебедовата песен на позволяващата либерална дистопия.
“Прекрасният нов свят” се оказа не толкова прекрасен, още по-малко нов, и съвсем не за показване пред света.
Лебедовата песен на неомарксизма в цялата й банална отвратителност на иманентно присъщото й брутално насилие, гарнирано с публично изразяваната извратена наслада от отдадеността на най-низшите и най-разрушителните нагони.
По-дълга от желаното, но все пак – лебедова песен.
Както обикновено, дежурно ненаситната революция ще изяде децата си.
Бащите дежурно ще оцелеят.