БЯГАЩИ ПО ВЪЛНИТЕ… И ДРУГИ СЛОВЕСНИ „НАСЛАДИ“

Ивайло Стоянов на 24.06.2018 в 16:53 слаба е поезията на Мирела Иванова

ПЕТЪР ВЪЛЕВ на 08.07.2018 в 19:53 Да, не виждам нищо оригинално и вълнуващо в стиховете на Мирела Иванова. Като нея пишат стотици. Само че тя е лансирана. Това е разликата.

Слава на 14.07.2018 в 22:02 Мирела Иванова е име, което едва ли ще се запомни, както и името на мъжа й, Владимир Зарев, въпреки рекламния шум около него, както и името на прехваления Георги Господинов.

Ниа на 19.02.2020 в 17:41 Мирела и Господинов са двете страни на един и същи медал, наречен нагла и агресивна посредственост.

Източник: КЪМ СТАТИЯТА И КОМЕНТАРИТЕ

От няколко дена се опитвам да започна този текст и нещо все ме спира. Навярно нежеланието да бъркам пак във псевдолитературната българска клоака. Но от друга страна виждам, че извън виртуалното списание „Пеат некогаш„, няма други достатъчно теоретично подготвени и заедно с това жертвоготовни писатели, опитващи се да извадят българската литература от тинята. Само шестваща посредственост и нейните вечно наградени слугинчета-митконовковчета.

Горните коментари се намират в края на възторжен панегирик в чест на едно поредно безумие: новата стихосбирка „Седем“ на злощастието на постоталитарната ни шизофрения, облечено в тучните, но доста повехнали телеса на псевдопоетеската Мирела Иванова.

Не знам защо му е трябвало на Дачков да съсипва по този начин иначе сериозния си и добре списван сайт. Наследствена вярност към болшевишките кланове или просто сляпа привързаност към двете си дружки – журналистки от антибългарския сайт „24 часа“ и българомразкото радио „Дойче Веле„: Любослава Русева и Румяна Таслакова. Не знам и кой им е внушил на тези журналистващи нещастници, че могат да се изказват като последна инстанция за литературните явления. Журналистиката още не е литература, писането на посредствени злободневни пасквили няма нищо общо с поезията, чийто взор е вперен във вечността… или поне така би трябвало да бъде в истинската поезия, а не писаната за тоалетна хартия.

Хвалбите на двете колежки на Мирела Иванова напомнят на седянка, където три махленски свахи взаимно си показват чеизите. Но още по-опасна е заблудата на коментиращите седянката наивници, които, кой знае защо, мислят, че Мирела Иванова и престарялото й мъжле – гнил приплод на мизерен червен клан – пишат, за да останат в литературата. Това е трагична заблуда, двата щедро рекламирани от троцкистката неолиберална преса навлека със сигурност не си правят никакви илюзии, че ще напишат нещо трайно. За тях литературата е единственият бизнес, с който в посткомунистическа мутренска България мошениците още могат да се доберат до финикийски знаци под формата на щедри парични награди и отличия.

Не е тайна за никого, че неокомунистическа България три десетилетия вече се управлява от мутри, които са марионетки в ръцете на стари и престъпни комунистически кланове, маскирани днес като бизнесмени и мажоретки. Разликата между двете групи е несъществена и границата размита, през креватите на „бизнесмените“ мажоретките сами стават бизнес персони. Литературата също била бизнес – така се изходи навремето един грантомотивиран литературен „бизнесмен“, чиято основна бизнес функция се оказа усвояването на народни пари, дарявани му от партсекретарката Елена Костова. Но за това друг път.

По-страшното е друго: че мажоретките си повярваха, че са недосегаеми, осенени от божествен плам и гениални. Толкова се вживяха в своята безнаказаност, че няма вече на света психиатър, който да разбие илюзиите им и да ги приземи.

Особено е напреднал процесът при мажоретката Иванова, тя направо левитира във въздуха и пищните й форми отдавна не намират досег с планетата. Издава в неокомунистически издателства поетическите си безумия, каканиже бездарна проза и сама се хвали под текстовете си под различни фалшиви имена, а напоследък заплашва да напише и пиеси… Лудостта й явно е навлязла в последната и нелечима фаза.

Ще се спрем обаче само на един пасаж от нейно безумие, защото той показва нова фаза в шизофренните процеси на тази самозабравила се снахица.

След като присвоиха цялото национално богатство и се самонаграждават щедро вече три десетилетия, доостъргващи последните златни прашинки от ковчега на България, снахиците решиха, че вече могат да се разправят с доубитите си врагове. Мирела Иванова например си е нарочила един студент по химия, който се е самовзривил във входа на червената аристократка от село Мусачево и така й е развалил рахатлъка.

Следващият цитат от поетеската е изваден от сладникавия панегирик на ибрикчията Новков, посветен на развилнялата се и явно хронично незадоволена Иванова, чието мъжле преди доста време отпразнува в печата края на сексуалната си кариера:

Непознат никаквецо нещастен нещастнико
много мъртъв мерзавецо
мръвко транжирана и фасул неуврял
защо ни разтърси защо ни беляза
защо ни опръска защо ни оцапа
със своята кал
Бедно момченце алхимико бездарен
призрако в асансьорната шахта
поданико на самовзривяваща се държава
ще те отгоним все някога ще те отмием
със сто кофи хлорен разтвор
ще те изчегъртаме от живота си
който направо непредставимо как продължава

(Балада, посветена на момчето за мокри поръчки, студентче по химия… )

Тук няма да се спираме на някои твърде експресионистични и бликащи от оригиналност изрази като „непознат никаквецо“ или „нещастен нещастнико„, като се надяваме това да сторят вместо нас психиатрите. Трябва на всяка цена да й признаем обаче известна оригиналност в извайвавето на високохудожествената канибалска експресия „мръвко транжирана „, макар и това да е последвано от ново потъване в Марианската падина на образността с „фасул неуврял„. Нещо повече, съчувстваме горещо на поетеската, че е трябвало да изяде този неуврял фасул, в резултат на което читателите са потърпевши от нейните задни поетически канонади.

Няма да се спираме и на трагедията на опръсканата с кал злощастна Мирела – навярно парите от двете награди за тази безумна стихосбирка ще й стигнат да си купи парче сапун и най-после да се окъпе. Защото следващите серийни стрелби поглъщат цялото ни внимание:

ще те отгоним все някога ще те отмием
със сто кофи хлорен разтвор
ще те изчегъртаме от живота си

Тук вече става сериозно. Сто кофи хлорен разтвор не са сто кофи хлорофил, те са опасно оръжие в ръцете на безумеца.

Та така, няма да се спираме на другите изстъпления на канибалска лирика в стихосбирката, вече обещахме. Книга, донесла на каканижещото бездарие не само парични еквиваленти, но и сърдечни махания с ръце на издатели, припкане на критически олигофренчета по поетическите океани – като някакви си там клети бягащи по вълните, награди от стари дружки по графомания в литературния бизнес, възторжени размахвания на поетически чеизи по седенки и прочие бликащи овчи възторзи на българското постоталитарно безумие.

Изброените дотук са неспасяеми. А студентът се е спасил сам и няма да прочете разюзданите глупотевини на поетеската. Докато същото не може да се каже за нас, уви!

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *