Наталия Андреева – ОТВЪД МИТОЛОГЕМИТЕ

Случи се така, че в едно и също време прочетох две статии от Даниела Горчева: Едната за убития от комунистическа бойна група ген. Христо Луков и втората – за разстреляния през 1942 г. поет Никола Вапцаров. Първият – обявен от привържениците на Вапцаров за фашист и антисемит, а вторият – за червен терорист и едва ли не – в качеството си на такъв – за потенциален убиец на Луков – от противниците на първите.

Познавам мисленето на тази авторка, то е пропито от неолиберализъм, антикомунизъм и стремеж да се следва с всички средства Генералната линия на ЕС, защищавана често с тенденциозен плам. Бях изцяло на нейна страна, когато бранеше родината ни от покушенията на криптокомунистката Леа Коен, смях се със сълзи на твърдението й, че Елена Костова не била партийна секретарка, а „изпълняваща длъжността партийна секретарка“ и се вбесих до див гняв от защитата й на ислямската инвазия в Европа през 2015 г., когато започна разсипването на нашата изградена с реки от кървава пот цивилизация.

Мой, вече отдавна отишъл си от земния свят приятел, беше светило в езикознанието на Грузия и веднъж ми разказа за една лекция на своя професор по английски език. Темата е Шекспир и тезата на професора е, че Лаерт е бледо копие на Хамлет. Оттам и изразът му: „Да сведеш нещо до Лаерт.“ С други думи: да примитивизираш нещата, да ги схематизираш и лишиш от тяхната сложност и многообразие. Та така е и при Горчева, по отношение на Вапцаров тя свежда нещата до Лаерт, ставайки сама пропагандатор на трудно защитими тези.

Професията на военния включва в себе си убийството на хора, нали?. Ген. Луков е военен, значи е професионален убиец. До подобен извод би ни довела логиката, ако се плъзнем по плоскостта на Даниела Горчевата аргументация срещу Вапцаров. Известен ми е и нейният контрааргумент, има го в подтекста на статията й за генерала: Да се убива за родината е оправдано!

С други думи: когато българите убиват в ПСВ сърби и румънци – това е патриотизъм, а когато сърби и румънци правят същото с българи – тогава е убийство. Отделен въпрос е какво правим ние в чуждата война…. защото на война като на война. Генералите са на разположение на всяко правителство, независимо от официалните мотиви за хвърляне на страната в поредната касапница. Не всяка война е отбранителна, повечето, уви, са завоевателни. За тях са измислени специални митологеми: „героизъм“, „величие“, „патриотизъм“, „мъжество“ и пр.

Но опирайки до темата Вапцаров, изведнъж парадигмата се сменя и митологемата също мени знак и цвят. Русия води отбранителна война, но тя е, разбира се, убиец. Понеже е тоталитарна държава, и то – тоталитаризъм, чийто цвят явно не допада на Горчева. Забележете – ни вопъл, ни стон, че и Германия е тоталитарна държава и освен това води война на чужда територия. Русия е терорист, Германия… е, хайде да не задаваме неудобни въпроси.

Авторката на двете статии е направила много добър времеви анализ на историческите събития, аргументирайки се с извадки от статии и изказвания на ген. Луков, изчиствайки по този начин името му от комунистическите клевети. Но не е направила същото за Вапцаров, навярно защото в статията си за него е изпаднала в поетически транс – а поезията не винаги е съдружник на логиката. Въпреки това поетите трябва да се четат, те затова пишат. А истината ни задължава да използваме същия похват на Горчева, приложен в статията й за генерала.

Горчева: Вапцаров, който винаги послушно изпълнява всички заръки на Кремъл и моментално се отказва от българското си самосъзнание…

Вапцаров: И ето нахлува кръвта/във сърцето, което/топи се от някаква нежност…/Моя страна! Моя прекрасна страна!… /“Земя“/

Горчева: Никола Вапцаров се обявява за македонец …

Вапцаров: Имам си родина и над нея/денем грее синьото небе./Вечер светят звездни полюлеи/и гаси ги сутрин светъл ден. /“Имам си родина“/

Горчева: Укривал, обменял и предавал на бойните групи валута, изпратена от СССР за терористична дейност;

Вапцаров: Сега си ми близка,/по-близка от майка дори,/но днеска ме плиска/ненужно пролятата кръв,/насън ме души/площадния кървав двубой/на твои герои,/платени със чужди пари… /“Родина“/

Ще спра дотук с цитатите, защото можем до разсъмване да спорим, наричайки единия „фашист“, другия „комунист“ и това да не ни донесе никаква разумна алтернатива. Чела съм внимателно Вапцаров, той е бил убеден, че България е поробена от фашистка Германия и непрекъснато се е борил за нейното освобождение. В поезията си, и в живота също. И никакви промакедонски мотиви няма в стиховете му, само болка по откраднатата родина: Тази земя,/ по която тъпча сега,/тази земя,/която пролетен вятър пробужда,/тази земя – не е моя земя„„„ /“Земя“/

Вапцаров няма никакъв шанс за победа, защото е между два тоталитарни воденични камъка. Има времена, когато си принуден да направиш избор между две злини, като отказът от решение те прави още по-голям губещ, отколкото ако избереш едната от тях. Този мотив е съвършено разработен в романа на Уилям Стайрън „Изборът на Софи„. В него една майка трябва да избере кое от децата й да бъде убито, като ако не направи този избор, нацисткият офицер ще убие и двете.

Ето, такъв е и изборът на Вапцаров, и всякакво идеологизиране на решението му ще бъде опровергано от стиховете и живота му. Можем да ги харесваме или не, но не можем да отречем високата им морална проблематика.

Всичките изброявания на греховете на Вапцаров биха имали приписваната им от авторката тежест, ако от другата страна я нямаше месомелачката на хитлеристка Германия. Интересно обаче, в случай, че това не беше изборът на Вапцаров, а на Езра Паунд, щеше ли да има подобна реакция?! Паунд е четен автор и до днес, въпреки профашистките си убеждения.

Ситуацията в родината ни през 1941 г. е взривоопасна. Борис Трети е поставен в невъзможност да вземе правилно и спасително за страната ни решение. Той, също като Вапцаров, трябва да направи избора на Софи. С Русия… или с Германия – щом едното от децата при всеки избор ще бъде убито!? Неутралитет?! Формула на невъзможното, когато немският ботуш е на прага ти и ще те прегази за една нощ. Но Царят въпреки това опитва да направи невъзможното… и губи: губи живота си, трона си и България. Квадратура на кръга, няма правилно решение на задачата.

Можем до безкрайност да спорим за тази или онази привилегия на този или онзи избор, ситуацията е патова. Горчева запазва равновесие, когато разчиства лъжите около генерала, но губи ума и дума по отношение на Вапцаров и става болезнено пристрастна. Особено дълбоко е тресавището под краката й, когато, обсебена от касандрин синдром, пророкува какъв би станал Вапцаров, ако Борис Трети го беше помилвал. Горчева уверено твърди, че от него щеше да излезе палач на народа си

Моето вътрешно чувство говори обаче, че този човек щеше бъде сред първите пожертвани след Девети. Антифашистката биография на баща ми не го спаси от смъртна присъда и Белене, а после и от десетилетно размахване на калашници в двора на къщата ни. В мига, когато се противопоставиш на червената месомелачка, тя те смила на кайма. Същата съдба очаква и Вапцаров. Той е убеден, че на земята ще настъпи справедливост със СССР, а тази илюзия се оказа убийствена за много политически наивници.

Можем тук да поспекулираме, дали ген. Луков нямаше да подкрепи депортацията на евреите, ако не беше убит, но това ще бъдат само спекулации и нищо повече. Вероятно нямаше да го направи, както и безкрайно обичащият родината си Вапцаров не би предал народа си за никаква цена на света.

Нямаме право да измъкваме историческите личности извън епохата, в която живеят и творят и да абсолютизираме моралните си претенции към тях. Нямаме право да мерим с двоен аршин историята, извличайки от нея изгода за тази или онази политическа кауза, или за поредната ефимерна земна империя, пък било то и обетованата земя ЕС. Това ще ни принизи до положението на обикновени пропагандатори – нещо, в което обвиняваме Вапцаров, и което той безспорно не е.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.