Петър Величков – ИЛИ ДОБРО, ИЛИ ИСТИНАТА

Когато соц литературните сатрапи бяха живи и всемогъщи до 1989 г., нямаше как да се говори за тях. В соца следваха уволнения, побоища, разбиване на жилища, гонене до дупка на честния изобличител, докато той предаде Богу дух.

Цяла глутница от угодници беше на разположение на всемогъщия списател. Естествено, за да им уреди директорски пост в издателство, да станат главни редактори на вестници, на архиви, библиотеки, телевизия и радио. Да управляват и те, да са важни, да мачкат, доносничат и съсипват човешки съдби. Лошото е, че някои останаха всемогъщи и след 1989 г.

Късметът на изобличителите тогава беше да стигнат до Тодор Живков.

Като умрат, пък не трябвало да се пише нищо лошо, а само добро. Били велики!!! С какво са велики, след като никой днес не иска да чете глупотевините им.

Не е честно!

Защото те и мъртви живеят в съзнанието на жертвите си, травмирали са и близките им.

Редно е да се каже какви са били и какво са направили. Затова има литературна история. Не може наследниците да карат литературните критици да си мълчат или да тръбят угоднически тяхната позиция.

Тяхната позиция си е тяхна и да си я пазят за себе си.

Твърде „величава“ е, за да я стоварват на гърба на другите.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.