В УКРАЙНА НЯМА ФАШИЗЪМ!?

Слушам истеричния рев на жълтопаветния планктон. Обиждали ги на фашисти разни цървули, дето веели български флагове и тропали хора пред Народния театър. Представете си само – вместо да пеят The Star-Spangled Banner и да веят знамето с червено-бялата затворническа пижама и 50-те бели петолъчки! Както е редно в една колония, където политиците й редовно се допитват до Посолството дали да посетят кенефа или да ползват пак гащите си.

Да, това са същите грантомотивирани космополити от Галактическата федерация, налепили си чужди жълто-сини знамена по профилите на Фейса и врещящи „Слава Україні“ между две поредни шмъркания на бял прашец. Те са извънземните от холографската вселена, които искат да забранят на журналисти като Волгин и Карбовски да изразяват каквото и да е мнение, различно от глобалисткото, и любовно се заничат между краката, броейки джендърите си. Същите тези зелени еуглени, които строго надзирават спазването на политическата коректност в интернет, умиляват се от исполинския ръст на Володимир Зеле́нський и наричат джудже Владимир Путин. Това безспорно е любов, а е известно, че срещу любовта е безсмислено да се бориш. Когато хормоните буйстват, разумът е под анестезия.

Като човек с твърде неразвит инстинкт за самосъхранение, обичам да изслушвам всички гледни точки и едва тогава да си съставям мнение. Така попаднах на видео с журналистката Диляна Гайтанджиева, и тъкмо си мислех, че най-после съм случила с човек, който ще измие ямболския позор на господиновци и сидеровци, разбрах, че същият този човек е в някакъв украински списък на врагове, подлежащи на ликвидиране.

Това отключи едно странно дежа вю у мен, което смятах за потиснато. Беше втората половина на 80-те години на миналия век. Един поет-палач се влачеше по стълбите на сп. „Септември“ и крещеше мъртвопиян: „Край, взехме властта, от днес ние ще колим и бесим. Свършено е с Наталия Андреева, тя ще бъде ликвидирана!“

Този поет-палач беше любовник на дъщерята на член на Политбюро на ЦК на БКП, после се ожени за кратко за дъщерята на човек от ЦК на БКП, след това завъртя любов с балдъзата на Петър Младенов, освен това сам беше член на БКП, член на Управителния съвет на СБП /тогавашния Писателски съюз/, завърши АОНСУ /някогашната Висша партийна школа на ЦК на БКП/ – ковачница на бъдещи партийни кариеристи – и се готвеше да налапа света. Не криех презрението си към него, смятах го за жиголо, което прави кариерата си в женски кревати, и му го казах.

Така станах обект на налудното му отмъщение. Написа статия срещу мен, организира писането на втора статия в списанието, където работеше. Тъй като никой софийски критик не се съгласи да ме доунищожи, подкупи един старозагорски срещу неговото приемане в СБП. Критикът написа статията и беше приет в Съюза, който тогава беше място за осигуряване на доживотни привилегии. Малко след това попаднах в черните списъци на Държавна сигурност и ми беше забранено да упражнявам професията си. Загубих работата си във вестника, където работех, никъде не ме назначиха след това.

Но това не беше всичко. Един ден отидох да пия кафе в кафенето на СБП и когато се прибрах у дома, видях, че по тялото ми са избили огромни синьо-зелени петна. Лекарката в Пирогов каза по този повод: „20 години съм токсиколог тук, но за първи път виждам толкова болен човек още жив. Такива петна съм виждала само по трупове. Боли ли те, бе, момиче, какво яде и пи?“

Предложи ми да вляза по спешност в болницата, отказах. „Не пий повече кафе там, имаш врагове! Много ще страдаш!“ Тя позна, година и половина се борих за живота си, докато изхвърлих с диети и глад отровата от тялото си, но оцелях. Знанията ми по йога ме спасиха. Беше страшно, само това ще добавя.

Историята има поучителен край. Системата рухна няколко години по-късно. Писателският съюз загуби всичките си привилегии, критикът, продал съвестта си за членство в СБП, се разболя и набързо си замина, малко след това и поетът-палач се пропи и умря като бездомно куче на брега на една река. Аз напуснах страната през 1991 г. Ще спестя тук имената им, защото и двамата са покойници от две-три десетилетия, а и те не са важни, важен е урокът.

Днес историята отново се повтаря. В един украински сайт има списък на политолози, политици и журналисти, подлежащи на ликвидиране. Унгарският президент е в него. Доц. Валентин Вацев и проф. Иво Христов също са сред дадените за отстрел, други като Даря Дугина и Владлен Татарский са обявени за вече ликвидирани.

Сайтът цинично е наречен „Миротворець“ и по него се търкалят снимки на стотици убити руснаци, призовава се към кървава разправа с нови стотици и няма нито дума за сядане на масата за преговори. Вместо това има черен списък на подлежащи на унищожение „антиукраинци“.  Според сведения от Фейсбук, в този списък имало над 60 българи, като двама от тях вече били убити. И тук не става въпрос за празни заплахи, а за реални убийства и реален тероризъм.

Как се напасва легендата за „справедливата украинска кауза“ с подобни сайтове, които искат да убиват хора за това, че изразяват мнения, коментират неудобни въпроси или като Диляна Гайтанджиева цитират американски източници, опровергаващи информацията за победоносната война на Украйна срещу Русия. Като журналистка мен ме интересуват фактите, не нечии наранени чувства или нечия дива омраза срещу този или онзи народ. Аз не оправдавам войната и мисля, че възможностите спорът да се реши по мирен път в никакъв случай не бяха изчерпани. Но все по-добре разбирам причините за воденето й, особено след четенето на подобни сайтове.

За мен тази война е поредно доказателство, че между комунизъм и фашизъм няма съществена разлика. Това са две човеконенавистни терористични системи, изпълнени с омраза към света. Все едно е кои в случая са комунистите и кои фашистите, резултатът винаги е разрушение, нещастие и смърт. Единствените вечни печеливши от касапницата са американците, които жертват два европейски народа, за да се обогатяват от смъртта им. Които съсипват европейската икономика, за да оправят своята. Рядко е имало на света по-егоистична нация от тази.

Един ден хегемонът ще се срути обаче под тежестта на собствените си грехове. Негрите, които свали от африканските дървета и докара в Америка, не се опитомиха и цивилизоваха за пет столетия. Няма шанс да го сторят и през следващите пет. Скоро те ще подпалят земята на благоденствието и просперитета за чужда сметка. Нехомогенните общества са обречени на провал и забрава.

Особено е болезнен фактът, че отново има черни списъци с неудобни хора за ликвидиране. Че се убиват европейци, а на тяхно място се внасят диви негри и араби от пустинята, които вършат нечувани зверства с местното население, обгрижвани нежно от НПО-та и други неорасистки антибели организации. Че отвъдокеанският хегемон се опитва да спаси кожата и величието си, проливайки кръвта на цивилизовани народи. Че за три десетилетия Европа не поумня, а изглупя още повече, подложена на мозъчни промивки с гей паради, джендър перверзия, броене на имагинерни полове и диктатурата на политическата коректност, отрицателната селекция и посредствеността.

Аз се надявам, че и тази история ще завърши един ден поучително. Че Сатаната ще си прибере навреме поредните ликвидатори в преизподнята, а журналистите ще оцелеят и ще продължат да казват истината. Дори имам надеждата, че ще доживея и края на троцкистката мизерия.

Дано. Дано!

Към интервюто с Диляна Гайтанджиева