Ирини Зикидис – ТЕЖКО ПРЕЗРЕНИЕ

Честно казано, мъчно ми е за всички розови комсомолци, на които, по партийна линия, предстои да защитават и прокарват у нас дивотиите на съвременната западна либерална доктрина. Разбира се, говоря не за икономическия либерализъм на Хайек, а за новото съдържание на понятието „либерална демокрация”, което старателно избягва темата за икномическия сблъсък в обществото, за да се фокусира върху дивотии като джендър идеология, краен феминизъм, насърчаване на исляма и расови конфликти.

Към днешна дата бяхме свидетели на немалко целенасочени и координирани опити да се прокарат определени идеи и у нас, чрез медиите и социалните платформи. Започна се с напъни за подмяна на историята – османското присъствие беше представено като „предимно културно”, осигуряващо „охолен живот на поданиците”, а историческата памет за кърваво насилие – „фалшива подмяна на реалността”.

Малко след това Фейсбук преля от плюшени мечета за „Добре дошли, мигранти”, а на новините за последвалия ислямски тероризъм в сърцето на Европа беше наложена жестока цензура. Кланетата на невинни цивилни европейци бяха обяснявани с амок на изтерзани мюсюлмани, а сексуалното насилие над жени беше представяно като „преджобване с танцувални движения”.

После започна атаката над българската родова памет, а българинът беше заклеймен като „Ганьо”, „потурлия”, „вонящ и прост чобанин”. После се оказа, че българинът, освен „нечистоплътен нещастник и ракиен патреот”, е и насилник, който пердаши жена и челяд по няколко пъти на ден.

Всичи тези, на пръв поглед разнопосочни акции, са обединени под шапката на съвременната либерална доктрина, а най-шумните им апологети, кой знае защо, получават солидно финансиране от чужди НПО-та за „активна гражданска позиция”.

В същото време политически са представени с около 5%, въпреки солидното финансиране отвън, а масовото отношение на българите към тях е тежко презрение.

Но веселбата тепърва предстои. Тепърва розовия комсомол ще трябва да обяснява колко е „прогресивно”, „напредничаво” и „яко” да бъдат премахнати думи като „майка”, „баща”, „той” и „тя”. Тепърва ще защитава правата на „транс хората” и конкретно правата на мъже като Крег Телфър, сравнително посредствен атлет, който, след като се обявява за транс и започва да се състезава при жените, веднага се класира на челните места. Или пък онзи ММА транс хубавец, който счупи черепа на противничката си на ринга. Или пък защо е редно и нормално списание Vogue да обяви за „Жена на годината” транс мъжа Брус Дженър.

Тепърва ще се прокарват тезите, че математиката и шахът са расистки дисциплини и е в реда на нещата да има обидни квоти за гей хора и мюсюлмани във всяка компания, вместо да се гледа кой ще свърши най-добра работа, защото е професионалист. Само стойте и гледайте сеир – до две години това ще дойде и у нас.

А още по-яко е, че цялата тази глупост ще бъде прокарвана от невежи индивиди, които ще се бият в гърдите, че са антикомунисти, живуркайки в щастливо неведение, че проповядват западните леви идеи на троцкизма. На пръв поглед това е парадокс – как така хора, които ненавиждат комунизма, всъщност са представители на модерното ляво?

Много просто. В лявата идея има няколко големи разкола и няколко различни течения вътре в самата нея – на Маркс, на Прудон, на Бакунин, на Кропоткин, на Малатеста, на Ленин, на Сталин, на Троцки, на Маркузе, на Чомски и т.н. Първата голяма схизма е още по време на Първия Интернационал – конфликтът между Бакунин (анархистите) и Маркс (комунистите). Оттогава, че и до днес те са формално разделени.

Следващият разкол е около и по време на Първата Световна Война. Първо се обособяват социалдемократите на Бернщайн, които започват да говорят за еволюционен преход в навечерието на самата война. Това води до конфликт, след който следват създаването на Третия интернационал и конфликтът Кауцки – Ленин.

Какво се случва с лявото на Запад последните 70 години? Няколко важни неща. Първо, работническата класа извоюва правата си и вдигна стандарта си на живот (разбира се, благодарение и на съществуването на социалистическия блок, което кара управляващите елити да се съгласят на много отстъпки) и се превърна донякъде в това, което наричаме западна средна класа в момента.

Освен това, бившата работническа класа се оказа доста консервативна, бранеща традиционните ценности, и о, ужас – силно патриотична, разочаровайки неомарксистите, които разбраха, че тя няма да започне износ на революция.

Второ, през 60-те години на 20 век, членът на Франкфуртската школа Херберт Маркузе защитава тезата, че Маркс е сгрешил субекта на революцията. Според Маркс неизбежният глобален конфликт е между работническата класа (пролетариата) и парзитиращата на гърба й експлоататорска висша класа. Според Маркузе, обаче, това е грешно, защото работническата класа се е дискредитирала, оказвайки се консервативна и дори одобряваща капитализма, в момента, в който е извоювала повече блага и права за себе си. Ето защо, Маркузе коригира Маркс, твърдейки, че конфликтът не е класов, а между “опресиращи привилегировани насилници” (консерватори, бели мъже) и “опресирани непривилегировани жертви” (всички малцинства).

Маркузе подменя субекта на революцията и твърди, че тя ще бъде организирана не от пролетариата, а от малцинствата. Негов е този забележителен цитат: „Буржоазията все още може да бъде победена. Маркс сбърка, че пролетариатът е автентичната революционна класа. Истинската революционна сила на днешния ден са различните малцинства, „гетата“, които живеят вън от общия ред. Цялата патология трябва да бъде утвърдена за норма, а цялата норма – за патология. Сливането на политическия и сексуално-моралния бунт е ключово за ефективната опозиция. Тогава най-после ще рухне буржоазното общество.“

Трето, Маркузе и западните неомарксисти влизат в жесток конфликт с комунизма в източна Европа, обявявайки го за “извращение”. Те са създателите на така популярното на Запад понятие „Вулгарен марксизъм”, което описва комунизма на СССР и Източния блок. Западните леви реално са най-големите врагове на източния комунизъм.

Разархивираните досиета показват, че Маркузе е работел за службите. Това кара немалка част от хората да мислят, че службите доста талантливо са изпързаляли левицата, подменяйки както субекта, така и обекта на революцията. И внезапно онзи 1% свръхбогати хора вече са сейф. На практика, чрез подмяната на лявата идея, елитът, онзи 1% свърхбогати, си осигурява спокойствие и парира истинското икономически обусловено недоволство. Вече никой не се пита как така те притежават над 50% от благата на човечеството, защото фокусът вече е другаде. А опасната работническа класа, която действително може да вдигне революция, е обезоръжена, защото вече е в ролята на привилегирования бял опресор.

Западното ляво категорично изоставя класовото неравенство като тема, и започва борба за правата на всички малцинства – етнически и сексуални. Именно това е днешното западно ляво (либерали, неолиберали, прогресисти), което изповядват и родните либерални елити. И то е силно, много силно.

Което не му пречи да бъде и безкрайно глупаво и употребено от опитни политици.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *