Гледам „Нещата от живота“ с Мишел Пиколи и Роми Шнайдер по Nostalgia и се размислих за изключителния успех на „Времеубежище“ на Георги Господинов (чиято тема е носталгията по миналото и несбъднатият копнеж на провинциалистите от България да живеят като европейци на градски площад в Барселона, Рим, Лондон, Париж и Берлин).
Харесвам Георги Господинов (макар и не толкова близък) като приятел, с когото се познаваме от 20 години и който ми помогна в първата ми телевизионна изява в БНТ с „Гласове“ като гост в първото ми предаване, заедно с много добра журналистка, която може би няма да е доволна, ако ѝ спомена името – говорихме за Дубравка Угрешич (светла ѝ памет) и нейната „Култура на лъжата“.
Харесвам Георги Господинов, защото не загуби усет за собственото си присъствие в литературата и света. Той остана уравновесен, въпреки успеха си, а неговият мениджър го контролира много добре, което е достойно за уважение. Той си гони нещата и не изпада в кризи.
Обикаля света и България по някакви напълно безсмислени семинари, уъркшопове и срещи, които „го зареждат“ и се държи адекватно на изискванията на ситуацията, въпреки, че е чувствителен, за да усети тази безпределна празнота.
Така мисля.
Аз не харесвам неговата литература – намирам я за банална и плод на средностатистическо усилие да бъдеш себе си като се себеизразяваш. Не мога да прочета повече от две страници, но аз по принцип отдавна не чета, така че това не е никакъв аргумент.
Просто ми е ужасен трафарет. Откриване на топлата вода през дребни психологически наблюдения, които са валидни за средностатистическата маса от хора. Който не е седнал пред компютър, той не ги е написал.
Даже преди малко написах нещо подобно в друг пост: Светът от нашето вчера все повече изтънява. Това е от Дачков, а не от физика на тъгата. И не е шедьовър, нито дори талантливо, а обикновено изречение. Не бива да се прави от обикновените изречения, минали случайно през главата на някакъв човек, митология!
Строго погледнато, Георги Господинов е най-успешният български писател за всички времена. Няма друг с такова международно признание. Нищо, че нито един не става за такова, но това е друга тема.
И тук стигаме до наградата Букър и политическата коректност. Това е директен комунизъм, такъв, какъвто го помня от края на 80-е. Кухо и себенаграждаващо се. Гледам, че Георги Господинов трепери над всеки чувствителен пост за Украйна и джендърството.
А се води за свободен писател.
Разбира се, че ще отговори, че наистина ги мисли тези неща и аз веднага ще му повярвам, защото трябва да се щадим взаимно, за да продължим… Преди десет години един известен и успешен журналист, който работи от 30 години в голяма западна медия, а освен това е и изключителен преводач и редактор с отношение към езиците, ми каза следното: „Яворе, Европа има нужда от един български писател, както и от един полски, чешки, румънски, турски и прочие. Просто си избират един и го промотират.“
Мисля, че точно това се случи с Георги Господинов, който от своя страна усети бизнеса и се държа напълно коректно в тази ситуация. Сам си я изработи, за което заслужава уважение.
Това е игра, но не и творчество. Последното почти изчезна от света.
Искам да кажа, че Букър е Оскар, Нобел и всичко останало, което в миналото имаше престиж, но вече няма абсолютно никакъв престиж. Това е инструмент за идеологически натиск и пропаганда.
Точно както бяха ленинските награди – идеологическа уморена изпортеност, която търси себеподобни, но не и талантливи.
Последното обяснява и хейта по Господинов, който не е от обичайната българска злоба, а от чувството за поредната несправедливост. Незначителен литературен продукт получава световен успех, само защото е в баналния им мейнстрийм. Същото беше при комунизма. Беше фрашкано с наградени писатели, на които днес никой не помни името.
Мисля, че идеята на Георги Господинов за себе си е точно обратното на това, но не знам как би си помогнал в тази нездрава българска и международна среда.
Успехът и свързаните с него ласкателства развращават допълнително, особено когато са напълно незаслужени.
Дано Георги знае, че има поне няколко стотина хиляди души на планетата, които пишат много по-талантливо и добре от него и това да не го отчайва, а да го държи все така прибрано скромен, което е истинският диамант в неговия характер.
И понеже започнах с „Нещата от живота“, филм от 1970-а година, когато сме се раждали с Георги Господинов, а той пише точно за нещата от живота, си мисля, че носталгията е живот, който не бива да се предлага за евтина политическа и конюнктурна употреба.
Този филм е шедьовър сам по себе си, защото е заснет, изигран и разказан от талантливи хора, които са нямали нищо друго на ум, освен това да го направят. И друго, което оневинява всички ни – онази епоха раждаше таланти и истински културни събития.
Нашата ражда епигони, ерзаци и банални повторения, които се движат по повърхността на живота и с всички сили избягват неговите дълбочини. Таланти няма, няма и култура. Има уморена симулация на ум и чувства.
Когато разберем тази реалност, може и да я променим.