Наталия Андреева – МАФИОТСКА БАЛАДА

Не, не е прав Александър Секулов, Георги Господинов – Плута не е просто невинен коледен кич. Наскоро се убедих, че в този случай става дума за опасно явление с мафиотски привкус. Следвайки линк от несъществуващия, но запазен в Архива на Гугъла сайт Книги Нюз на покойния вече от три години писател Стоян Вълев, попаднах на потресаващо свидетелство за духовната мизерия, в която битува от десетилетия българската литература.

Тя не е просто в пипалата на октопода, от които някога би могла да се измъкне, нейната жизнена сила е изсмуквана от гигантски кърлеж с много хоботи, вкарващ в тялото й упойващи вещества, за да не усеща кожата й пробожданията на паразита. Един от тези хоботи е Г.Г.

Владимир Трендафилов, безкрайно талантлив човек, чиято смърт през изминалата 2019 г. много ме натъжи, е оставил в интернет свидетелство за духовната помийна яма, в която щастливо се плацикат повечето български псевдописатели днес.

Статията е озаглавена КРИЗАТА, КОЯТО ОБНАДЕЖДАВА и вътре е разказана следната история:

Владимир е поканен от италианската канцелария „Белончи„, която, по думите на самия Владо, е „организатор и спонсор на “Премио Стрега”, една от най-отдавнашните и авторитетни литературни награди на Италия„, да участва в журито по награждаването на неиталиански писател с тази престижна награда. Освен това той трябва да посочи и други участници в комисията, което прави с готовност. Малко по-късно получава потвърждение, че вече е член на журито.

Изведнъж обаче нещата се забатачват, а когато все пак изплуват от мътилката, Владо и предложените от него членове на журито са отхвърлени, а на тяхно място са назначени правоверни слуги на неолибералното и соросоидното статукво. Странно в този списък е само присъствието на Златомир Златанов, другите са обичайните заподозрени. Целта на сторената мизерия, според Владо, е журито да излъчи точно определена книга на автор от мафиотския кръг. Което и става, избрана е “Passion, или смъртта на Алиса” от Емилия Дворянова.

Признавам си, тази история ме потресе. Дадох си изведнъж сметка докъде е стигнало падението на посттоталитарния ни живот, докъде е простряно пипалото на октопода, докъде стига хоботът на кърлежа.

Не, това вече не е коледен кич, това е мафиотска балада. Parla più piano e nessuno sentirà…

Преди години писателят Петър Величков разказа в интернет как Едвин Сугарев му е отнел литературна награда, давайки я на Георги Господинов. Същата история като с Владо Трендафилов, но общото е, че вътре и в двата случая фигурира името на един литературен Плут. А където е замесен той, веднага замирисва на така любимите му клозети – този човечец всъщност май сам е като селска тоалетна с клекало.

Двете истории очертават профила на една мафиотска структура, правят го релефен и отличим. Едва ли ще систематизирам по-добре от самия Владо методите на тази клика, затова ще го цитирам:

Изводът ми. Журито е сглобено така, че да се излъчи без съпротива определена книга: избраната. Основно ядро в него съставлява конкретна клика, а останалите са за удобство: едни за престиж, а други, за да не пречат на сценария. Кликата се състои от постоянно ядро от хора и периферия, където има известно текучество. Но основният й белег е методологически: каквато и потребност от българско литературно представителство да се появи “отвън” за целите на евроинтеграцията, някой член на кликата тутакси скача и посочва друг член на кликата. За тази година е ред явно на Емилия Дворянова.

Мафиотски структури в литературата се изграждат там, където не достига талант, защото талантът е антагонист на колективното битуване. Това го прави силен в индивидуалистичните общества, но уязвим в интелектуалните кооперативи и напълно неприспособим в света на Коза Ностра.

Малка ретроспекция. Докато плутовете си въртяха далаверите по световните бардаци и си раздаваха плячкосаните мангизи под тезгяха, Детелин Вълков загуби битката за къшей хляб срещу бащините си кучета. Стоян Вълев угасна набързо в едно чирпанско село, малко след като приятелката му Мария Узунова си отиде от рак. Миналото на Владо Трендафилов го довърши в един от тъмните ъгли на историята. Ивайло Иванов се възнесе като Христос през късната пролет на 2016 г., нечул гласа на второто си дете. Биньо Иванов!? Мария Вирхов !? Владимир Тереладзе!? Безчислена е армията на ангелите.

В същите тези забавни десетилетия от трапезата на пируващите по време на чумата плутове се носеше доволно грухтене. Над главите им, разперил бащински проскубани крила и сам захлебващ от мършата на трапезата, сияеше лъчезарно капо ди тутти капи на мафиотската дружина – бате Мишо Неделчев – и редовно изкълваваше очите на тези, които се осмеляваха да гъкнат срещу вещерското сборище. Свикнали да го виждат да духа поредния фалос на мила порновечеринка, неговите подопечни бяха очаровани от новата му роля на квачка на соросоидния пилчарник.

Победима ли е мафията в свят, зает единствено със своето оцеляване!? Не и в рамките на един човешки живот, и мафиотите добре знаят това. Те разчитат на умората и търпението, на нечувствителността, развивана като следствие от множеството удари, които нормалните хора понасяме в живота си. Или, както преди време солено, но точно се изрази един приятел: „Наталке, много е трудна битката срещу мръсници, за които не знаеш в чий джендър креват си събуват гащите.

Да, така е, но и преди беше трудно. И всъщност винаги е било.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *