НЕУДОВЛЕТВОРЕНОСТ… НО ЧИЯ?

Нещо не ме радва, че попаднах на този линк. Щях по-добре да живея, ако не бях. Не обичам назидателните пози на продажността. Не обичам да дебатирам с покойници от едно далечно минало.

Но макар и дошло от отвъдното, това тук не е повей на ангелско крило. Послание  от тъмните недра е, с горещ серен дъх.

Не ми се намесва в подобни разпри, ала май трябва. Имената нямат значение, но тезите понякога са опасни. Особено когато в тях се промъкне и пране на нечисти съвести.

https://a-specto.bg/miglena-nikolchina-obshata-prichina-za-skandala-v-literaturen-vestnik-e-chuvstvoto-za-neudovletvoren/

Та така.

Дебат с една девица на Прехода, която била поетеса, че и феминистка, че и психоаналитик.

/За краткост ще дам само коментираните от мен нейни тези./

Девицата: Беше направен опит да се придаде политическа и идеологическа основа на спора около „Литературен вестник”, в настъпилата суматоха някои може би дори си повярваха, че има такава. Вестникът е бил наричан десен, просто защото ляво у нас обозначава „революционната традиция” (този оксиморон е на социолога Андрей Бунджулов) на бившата номенклатура, която икономически и идеологически отдавна вече няма нищо общо с някакво истинско ляво. По дух обаче „Литературен вестник” е ляво анархистичен и по начина си на управление – нещо като комуна.

Да започнем с коментара към това упражнение в красноречие. Човек задължително живее с някакви представи за нещата и явленията. В представите на мнозина от нас „Литературен вестник“ винаги е бил десен. След 1989 в леви вестници пишеха само отявлените комунистчета. Ако някой ми поискаше текст за ляво издание, никога нямаше да получи такъв.

Сега обаче се оказва, че съм писала именно в ляв вестник. Който бил нещо като посттоталитарен печатен кибуц. Оказва се също, че някои хора в протородината  ни не могат да пребивават в друго агрегатно състояние, освен комуна. Там те се плацикат в свои води. Сърцата им са огрени от петолъчки, вместо от обикновени звезди. Където и да ги плацираш, те градят комуна. Съзират комуна. Изживяват се в комуна.

Дето бил ляв, ами бил и крайно ляв. Анархистичен направо. Татко Махно, и Мурка за калабалък. Но пък парадоксално – люпилня за десни кариеристи. Или поне касичка за пари на дясноизживяващи се леваци.

Днес те шестват по света. Раздават си пари като за последно. Обират всички финансови луфтове. Надуват свирката на успеха. Тръбят даже. Обемите на сървърите се пръскат от изброяването на службите и наградите им. Касите, скрити зад картини в домовете им, навярно се пръскат по шевовете от лесно изкарани стотинки. До една честно припечелени, че как иначе?!

И върху цялата тази пирамида – Гога Господинов. Като един ми ти там самотен бог на върха на Еверест. Приема ангелски посланици, приема комплименти. Криви се. Кълчи се като ощипана по задника госпожица на ямболски панаир.

Всички за един, помните ли този пионерски лозунг? Всички за Гога. Цялата печалбарска ротативка само за Гога.

Един е Гога на Еверест, а  Девицата е неговият пророк.

Девицата: Въпросът, следователно, е какво след две-десетилетна пауза събра Ани Илков, Владимир Левчев, Румен Леонидов, които напускат по своя воля вестника преди повече от 20 години, и Едвин Сугарев, който продължаваше да бъде редактор, но с дълги прекъсвания около различните му дипломатически назначения – какво ги събра около каузата да коригират днешните му редактори?

Странно наистина, то голяма чуденка. Какво може да събере четирима стари приятели?! Освен Сорос? Освен парите и наградите? Освен екскурзиите при пирамидите в Гиза?! Освен яслата на Държавна сигурност и агент Николов или луксозните имения на агент Сабина?! Нима на света има и други неща, които обединяват хората? Неща, които мнозина загубиха, докато драпаха по стълбата на Смирненски и си подменяха слуха, зрението и сърцето, за да станат братя на всички принцове.

Нито ще идеализирам, нито ще коментирам изброените четирима поети от моето поколение. Всеки от тях си има и талант, и трески за дялане. Не съм от техния приятелски кръг и не се очертава да бъда. Но съм била в този на Девицата. И сега споделям правото й на учудване.

Не може да се коригират божествените величини. Те са неоспорими като Абсолюта. Живеем във времето на Абсолютизма и награда за спора е небитието. Не може от хора, свикнали само да взимат, да се изисква да дават. Не може другите да се събират под знака на подобни нездравословни идеи, каквито са даването . Не може, защото не може.

Девицата: Какво тогава? Има и случайни „фишеци”, но за мене общата причина е чувството за неудовлетвореност на тази генерация, към която принадлежа. Това са силни поети, ярки индивидуалности, интересни, страстни, активни личности. Усещането им е, че не са оценени по достойнство. Аз споделям това усещане. Опитът обаче да се стовари недоволството върху издание, което по силата именно на оставената от основателите традиция се управлява на комунални начала от работещите в него, беше наистина и тъжна, и жалка гледка.

Първа лъжа, възмутила случайните фишеци. Чувството за неудовлетвореност?! Ах, какво мизерно соросоидно утешение! Не непреодолимата погнуса от делата на вечно и напоително спонсорираните шантонерки на всички епохи, строеве и времена?!

Чувството на неудовлетвореност на нашето поколение няма литературни  причини. Промяната, която не се състоя за мнозина, доведе до смяна на фигурите на шахматната дъска, но не промени нито едно правило на играта. Тя си остана старата тоталитарна игра. Това нямаше как да не засегне и литературата.

Левчевизмът възкръсна като феникс от пепелта в Господинов и компания. Старите овластени кръгчета се преродиха в нови овластени кръгчета. Сорос смени Тодор Живков. Иванкръстевци от комунисти станаха все така сучещи левите финансови цицки неолиберали, а мястото им остана запазено във всяка властова структура. Лъжата отново превзе цялото ни обществено пространство, уж новата лъжа за демократичната същност на обществото ни, но всъщност пак старата лъжа за богоизбраността. Най-справедливият строй се лиши  от мита за справедливостта и извади от мрака на широкия си ръкав мита за успеваемостта.

Горецитираните ни връстници явно не успяха да вземат новите завои, мнозина всъщност  не успяха. Не можаха навреме да пристигнат на партито на Световната диктатура на посредствеността.

Други обаче успяха, защото неолиберализмът ги натовари на бързи кораби, а на останалите предложи да опитат със собствени сили. С преплуване на Атлантика.

Всички  опитали се удавиха, but who cares?

В този прекрасен нов стар свят стана срамно да си талантлив и неуспял. Както стана задължително да си талантлив, ако си успял. Няма значение дали това е истина… истината ли… who cares? Важното беше шоуто да продължи и в касичките на себеизбралите се елити да дрънчат пари.

Девицата: Странно е тъкмо Милен Русков да се оплаква. Както предишните му романи, така и великолепният „Възвишение” имаха сериозен успех. Голяма част от този вид говорене агресивно и понякога доста безвкусно се изсипа върху главата на Георги Господинов, който като на пук печели извън страната награда след награда. Е каква ще да е тази космическа мафия в негова полза, ако не простият факт, че писането му се харесва?

Мил опит, граничащ пак с лъжа, останал обаче далече назад в ранните постживковски времена, в които Девицата явно пребивава и до днес. С почуда, близка до изумлението, наблюдавах през моята над четвъртвековна емиграция как най-големите български посредствености  се пласираха на Запад под български соросоиден патронаж. Бяха все хора, емоционално и финансово обвързани с тази или онази властова структура, но убедени, че едно, дори нескопосно изманипулирано признание на Запад, ще им компенсира недостизите на талант и гражданска смелост, както и хроничното недолюбване на истината.

Заета с платени от неолибералните й началници пътешествия по западни или американски столици, Девицата със сигурност е пропуснала да забележи стоманената паяжина, в която световната маркузе- и постмарксова  олигархия оплете през последните десетилетия планетата ни. В тази кукувича прежда вече нищо не тече, нищо не се променя. Българският постмарксизъм се вля в редичките на Световната диктатура на посредствеността и омота в тази прежда всички що-годе читави интелектуалци, купи ги и ги уби духовно, а неподчинените – и физически./Немският журналист и политолог Удо Улфкоте разкрива в книгите си точните механизми за осъществяване на този производствен неолиберален процес/.

Та в такъв смисъл вече е трагично закъснял опитът на соросоидите да изкарат България бананова република, а успехите на Запад от нея – апотеоз на истинското признание и твърда гаранция за наличие на непропорционално големи  таланти. България не е изобретила нито комунизма, нито неолиберализма, нито националсоциализма, нито множество други свинщини. Тя не можа да изобрети дори Гога. Всичко ни се внесе отвън.

Неомарксисткият екстремизъм си създаде свои световни школи, фондации, журита, политически лобита, банки, с една дума – пипалата му обхванаха света подобно на  финансовия октопод, а преводът на средни до големи суми от филиалите на банките до личните сметки на слугите му трае вече само няколко броени секунди.

Но по-друго си е, разбира се, когато финансирането на посредствеността става чрез международни наградки, то оставя дълбоки впечатлителни следи в мозъка на умствено недораслите обожателки. И те се хвърлят с голи гърди по амбразурите, когато пипнеш с някое изречение наградения международно обект на нощните им мокри сънища.

Целта на световните господари е постигната двойно и тройно, слугата е извисен до недосегаем и мечтан полубог, без сам да си мръдне малкото пръстче на ръката. Войнствени лесбийки, пардон, феминистки, пардон, амазонки размахват ден и нощ мечове пред стъписаните му критици и ги разгонват по тъмните ъгли на всемира.

Девицата: Що се отнася до наградите, те се определят от жури. Може да не ни харесва, че Боб Дилън взе Нобелова награда, но това е положението. Скандалът около наградата на „Перото” беше особено сбъркан – тази награда се определя с набиране на точки от номинациите, журито дори не се е събирало. Ако се бяха събирали, при тази злонамерена атмосфера може би щяха да решат да подминат този път Георги Господинов. Но не са се събирали, такъв е бил регламентът, и фактът е такъв – Георги Господинов е най-универсално харесван.

Ето, този имитиращ сговорчивост цинизъм хората никога няма да простят на неолибералните лъжци. Когато зад теб стои една несподелено влюбена баба-издателка, когато си се продал на всички световни неолиберални господари, когато цяла една индустрия в страната ти работи, за да те продава все по-нагло и да те налага на световните литературни пазари, е небивал цинизъм да натрапваш личното си падение.

Тъкмо защото си един от господарите на несправедливостта и диктатор на мълчанието, който е довел до небивала подмяна на критериите в страната си. Когато си участвал в подмяната на „талантлив“ с „успешен“, и то далеч не само на езиково равнище, е по-добре да си затвориш най-после устата, вместо да се правиш на сговорчив.

Но аз не се притеснявам за жизнерадостния и избуяващ навсякъде из вселената плевел Господинов, а само за неговите беззащитни жертви. Гледам, по едно време беше започнал /в титанична битка срещу наранения си от критични бележки  нарцисизъм навярно/, да пише заедно с малката си и предана женичка похвални епоси за наистина  талантливи писатели. И като напише епос, писателят вземе, че умре. Най-често от глад.

Та се боя за жертвите му, защото похвалите може да довеждат обожателките на Господинов до още по-мокри нощни сънища, но парите все така ще отиват само в неговия джоб, не в този на гладуващите попохвалени от съпружеския тандем таланти.

Опасна е тази господинова мимикрия, с тънка пресметливост да обезсилиш евентуалните си противници, обграждайки се със социално немощни писатели, които ще мълчат, защото си казал някъде си там една добра дума за тях. С граничащо с ужас учудване разпознавам в това поведение стила на оядения единоначалник и нарцистичен филантроп Левчев. Не ще и дума, достоен  духовен син отгледа той в Господинов.

Но не мога да не напиша още и това: свидетелствам, че този флирт е опасен!

Опасна е любовта на боата към заека.

Девицата: Ще цитирам едно изречение на Божана Апостолова – книгите, като хората, имат съдба. Тази година излезе „Трусът”, роман на баща ми Илия Николчин, писан преди 40 години. Не доживя да го види. Темата на романа е тежка, за онази епоха – колективизацията. Въпреки това на същата тема малко по-късно се появява „Хайка за вълци” на Ивайло Петров. Тоест принципно романът на баща ми все пак е можел да излезе. Но не се е случило. Има го, уви, това в изкуството, има го това да не те оценят, да те пренебрегнат и в собственото ти семейство, има го феноменът на посмъртното оценяване. Не го пожелавам на никого, не казвам, че трябва да приемаме това примирено, но това са реалности.

Тук ще се въздържа да коментирам всичките тези чичо-стринко-татко-лелини окололитературни  изживявания за това какво е трябвало и какво не е станало. Ние знаем, че има съдба, знаем дори, че  има и карма, но когато си бил от онези, възпрепятстващите действието на кармичния закон чрез подправяне на литературните печати, нямаш право да мрънкаш за евентуалните несправедливости към самия себе си. Още повече, че кумирът ти Левчев изчерпа този лимит за поколения напред. Ти не си следващият!

Девицата: Каквито и простъпки да има Клинтън, те са нищожни в сравнение с пищната персона на Тръмп. Все пак между многото му прегрешения на последно място бих сложила мизогинията. Човекът очевидно обича жените, особено източноевропейките. Чак се чудя дали в основата на тази любов не работи фантазията за титовизма и други подобни светли примери на управление. Жените гласували за него – ами че то и Хитлер се е радвал на голяма популярност сред жените.

Още една лъжа. Нищо, вече като че ли свикнахме. Хитлер не е имал особен успех сред жените, даже мнозина сексолози изказват сериозни и обосновани съмнения, че е водил какъвто и да е сексуален живот. Личните му драми не са една и две, жени са се самоубивали заради властната му любов към тях. Той не е бил харизматична фигура в сексуално отношение. Властта му е привличала жени, но твърде ограничено количество в сравнение с мащабите  на тази власт

Да сравняваш Тръмп с Хитлер обаче е признак на нахалство, което се добива само в среди на неконтролирана власт. Това манифестира или неовладяна озлобеност, или гузна съвест. Аз залагам на второто. Девицата дълго феминистваше под соросов похлупак, пробутващ на света такива  магнетични фигури като Кончита Вурст, гейове от всякакъв  вид и характер, войнствени лесбийки, пардон, феминистки, пардон, амазонки със забележителна и фантастно обусловена джендърност – в този ред на мисли е време май  да разберем  дали половете на планетата ни са 66 или 666, за да прекратим ожесточените академични дебати  по темата – та сега е обяснима изненадата й, че жените все пак харесват  мъже.

Тръмп може да е мачо, но е безкрайно далече от перверзната и болестотворна привлекателност на кончитите. Идва пак времето на нормалното в сексуалността  и новият американски президент е добър повод да започнем завръщането към обусловените си от природата роли.

Девицата: Ще развия казаното преди малко. Феминизмът е сноп от теории и практики, свързани с леви и либерални платформи и е споделян от жени и мъже с такава политическа ориентация. Възможно е такива хора дори да се съпротивяват на термина феминизъм, но на практика да споделят позициите му. Ще го кажа по друг начин: жените не са автоматично феминистки, а мъжете – сексисти.

Ето една истина, която обяснява много. Служенето на феминизма запрати неговите жрици дълбоко във  въртопите на левичарството. Там, където се наместиха и повечето приятелчета на Девицата, все синове и дъщери на железни марксисти и още по-железни сталинисти.

Добре е  да знаем, че те го знаят.

……………………………………

Тук пропускам останалите философообразни заигравки и преминавам нахално към заключението.

Ние може да имаме известна вина, че се оттекохме от литературния живот, но соросоидите са тези, които прекъснаха отточните и вливащите се води в това езеро и го превърнаха във вонящо блато.

А бившите ни отдавна мъртви приятелства?! Може би някога ще им простим, че ни предадоха, но никога няма да им простим, че предадоха себе си.

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.