Както вече споменах – и двете страни на тая барикада като цяло са ми безразлични. Имам предимството да съм в позиция, равноотдалечена от тази или онази литературна или претендираща за такава групировка. От изнесените от Вас факти‚ които приемам на доверие за верни‚ най-общо става ясно следното: Едвин си вдигнал шапката за Ниш и престанал да отговаря на пощата‚ с което предизвикал известни административни затруднения и неразбории. Нищо ново под слънцето – той от двайсет години ако не е в Ниш‚ е сред поредния план ”Клин”.
И така‚ Едвин си бил вдигнал шапката. Хубаво де‚ ама вън от кухненските ви разправии‚ това какво отношение има към факта‚ че вестникът се е ”вдървил”‚ капсулирал‚ заприличал на скудоумно зомби. Нали вие го правите?
Едвин го няма‚ вариантите са два‚ първо: Ами чудесно! Няма го тоя дъртак да ни се пречка‚ пък и другите‚ нищо не ни пречи да правим интересен‚ вълнуващ‚ кипящ от идеи и живот вестник.
Обаче нещо не се получава. Защо не се получава е същностният въпрос и гредата рядко е в чуждото око. /Навремето така си спомням‚ че Стефан Цанев много се пречкаше на една група начело с Карбовски и сие. Изобщо, крива ли е една ракета‚ непременно космосът става тесен за нея и ужасно й пречи./
Вариант 2: Еди го няма‚ така не може да се работи‚ измъчвам се‚ хвърлям време и усилия напразно. Най-логичното? Оттеглям се‚ подавам оставка или каквото там. Оттегляне обаче не се забелязва. Става дума също за физически заплахи‚ отправени към Ефтимов. Какво друго да кажа‚ освен със здрав български инстинкт да река: ако тая работа я беше свършил‚ когато е трябвало‚ рожденият му баща‚ можеше и да не се стига дотук.
Понеже не ми се вярва‚ когато през 90-те е получавал от тогавашните си духовни бащи покровителство‚ глезене и ласкателства‚ да се е дърпал особено‚ да е казал‚ вижте кво‚ заблуждавате се‚ не ставам аз за тая работа. Та като приемеш глезенето‚ приемаш и по някой възпитателен шамар. Но все пак ако в дадената ситуация сте схванали‚ че има разлика между галене и бой‚ ако сте усетили‚ че става дума за различно качество‚ има някаква надежда да проумеете‚ че и в областта на художественото съществува различно качество и е много важно да се стремите да определите по-високото качество със същата заинтригуваност‚ с която се опитвате да спестите боя.
Споменава се и за скандала‚ започнат от Силвия Чолева. Само се споменава‚ като подразбиране. За широката публика обаче той тъне в някаква вътрешноведомствена мъгла. Някой някого поканил или не поканил на годишнината /защо?/‚ някой реагирал‚ друг пък контрареагирал /и пак – защо?/ – все жестове на хора‚ взели твърде насериозно себе си и честолюбието си‚ но не и дейността си. А зад тях прозира простичката разлика между една Малина Томова‚ например‚ и сегашния екип.
Малина служеше на словото или‚ хайде да не е толкова патетично – на вестника. Вие с всеки жест‚ с всяко изказване‚ съзнателно или не‚ демонстрирате точно обратното – убедеността‚ че вестникът трябва да обслужва вас. Тънкото‚ почти невидимо преминаване от дух към буква – това е не просто ситуационният превод на появата на адвокат‚ поради невъзможност за разговор между някогашни съратници и съмишленици‚ между ”бащи” и ”деца”. Това е самата смъртоносна диагноза на вестника‚ кодирана от първите и успешно метастазирана от вторите‚ които употребяват вестника най-вече в качеството му на технология за упражняване на влияние и власт.
Същата технология‚ която те години наред са усвоявали в детайли от амвоните на университетите. Просто е – аудиториите са пълни с податливи‚ безкритични в теоретичен план и доверчиви млади хора. Предизвикваш респекта им с малко ерудиция‚ за която те дори не могат да съдят доколко е ерудиция‚ печелиш симпатия с малко лафчета и широко отношение /просто си представям вечното момче Ефтимов‚ което така и не напусна студентското си излъчване‚ обаче също така и студентското си мислене/‚ добавяш щипка необходима за амвона харизма /амвонящите не носят отговорност за това‚ че си я имат по рождение‚ нещастни нямащите я/ – и готово.
Сега каквото и да кажеш‚ особено извън програмата‚ споменавайки‚ че някой автор е модерен или подигравайки се на друг‚ от 20 студенти в аудиторията‚ 15 ще чуят‚ 10 ще запомнят и ще се повлияят‚ 5‚ от които 99‚9% пописват и вече са с двата крака в идола на авторитета /вж. Бейкън/ ви приемат почти като истина от последна инстанция. Добрият преподавател би разбил тутакси тази ”истинност”. Лошият манипулатор би я утвърдил. Добрият манипулатор би симулирал‚ че я разбива с няколко симпатични самоиронични забележки‚ с които още повече ще я утвърди‚ т.е. – ще се самоутвърди.
Точно тази схема извървя през годините ЛВ. ”Бащите” може и да са си въобразявали‚ че в аудиторията всичко е нормално‚ че тече процес на културна приемственост‚ с неизбежния елемент на прелъстяване‚ че те са просто по-големите братя в някакво експериментално и може би духовно дирене. ”Великолепната четворка” обаче е имала съвсем друго предвид. Отгледани и обгрижвани наистина като бройлери от същите тези бащи‚ те доведоха до съвършенство репродукцията на себеподобни‚ превърнаха я в индустрия‚ в затворена‚ самозадоволяваща се система от автори и почитатели. Докато се утвърждаваха‚ те поне си даваха зор да бъдат добри манипулатори. Талантът в това отношение не може да им се отрече.
Но когато се утвърдиха и най-вече‚ когато си произведоха необходимата критична маса от бройлери-почитатели‚ точно толкова безвкусни и изкуствени като самите тях‚ вече и за това не си даваха зор. Просто застинаха в сфинксово себенаслаждение и телевизионни пози на върха на празната от съдържание пирамида‚ наречена ЛВ.
Бяха направили онова‚ което не се прави. Бяха се възползвали съвсем целенасочено от преноса на пациента към психоаналитика‚ на студента към преподавателя‚ на почитателя към гуруто. Бяха издигнали това възползване не в инцидент‚ а в норма. И не ставаше дума за любов‚ а за задоволяване на самолюбие и нагон‚ най-вече властови. Дълбинната‚ принципната‚ априорната неморалност се заключава тъкмо в това възползване‚ в това‚ превърнато в система‚ преминаване на границите.
Нима вярвате‚ че ако са така нарцистични като литературни звезди и редактори‚ са по-различни като преподаватели? Преподаватели в собствения смисъл на думата те никога не са били. Те са манипулатори‚ преподаващи манипулации. Ако ги отдръпнеш от структурите – университетски‚ вестникарски – които при тях играят ролята на гръбнак‚ не остава нищо. Никой няма да прочете или да се вслуша в думичка от тях. Не че и сега ги четат особено‚ с изключение на както вече казахме талантливия‚ но играещ същата тарикатска игра Г.Г.
Не ви се вярва‚ че това е технологията? Малък пример. Обява от ЛВ – ”търсим млади литературни критици”. Похвално‚ браво‚ път на младостта и т.н. Обаче да помислим. Млади‚ млади‚ колко млади. Едно време за млад автор‚ според стандартите на ЮНЕСКО минаваше автор до 40 години. Сега май стана 50. Но обявата уточнява – до 30 години. А такаааа‚ е кво да правим ние‚ 31-годишните?
Но вън от майтапа нека наистина помислим. Защо е такава таргет групата? Критика ли търсим‚ или младост? Ако е първото‚ изискването е безсмислено. То има само информационен смисъл‚ че търсим младежи с някаква относителна аналитична склонност. Те да се появят‚ пък ние ще им кажем как се прави критика.
Дъртите не ни вършат работа‚ понеже имат памет‚ че тоя мач някога е игран и най-общо се наричаше ”възхвала на властта в достъпни за нея форми”.
Не казвам‚ че тази обява е преднамерено обмислян елемент от стратегия. Но ако не е‚ ако е интуиция‚ инстинктивен жест – е още по-зле. Понеже показва‚ че деформираната‚ ако щете‚ своеобразно корумпирана‚ манипулативна мисловност действително е възведена в норма‚ в етос‚ в навик‚ в кожа. Затова е и цялата врява около ЛВ. Пари там отдавна няма‚ но битката е за един гръбнак повече.
За нароените бездарни ”синчета и дъщери” този гръбнак е жизнено необходим‚ защото иначе стават никои отникъде. Следваща стъпка – ще си скочат един на друг и ще се самоизяждат. За ”отците-създатели” е смесица от сантимент по бурната им младост‚ от която не иде да се откажат, и пълна невъзможност да удържат на Франкенщайновците‚ които са създали.
П.П. – Междувременно Г.Г. призова за смирение. Нека е смирение‚ двадесет години по-късно. Нека е смирение‚ а не само фраза. И си мисля за един писател‚ великолепен съвременен романист‚ Галин Никифоров когото познавам само и единствено от текстовете му и който изобщо не подозира‚ че съм му фен. Живее някъде в Добрич‚ доколкото знам‚ очевидно не страда от провинциален комплекс‚ бачка в някакъв завод и си пише книгите. Някои от тях получиха доста прилични национални отличия. Той бяга от медийната звездност‚ не агресира към обществения интерес. Сигурно като всеки човек се радва на постигнатите успехи‚ без това да го води до пози в стил ”ръсене на мозък”. Не говори за смирение‚ понеже просто го практикува. Казахме си‚ байно‚ кривиците. Нека е смирение.
…………………………………………………………………