Като че ли всичко е казано вече и май идва време за обобщения. Страната ни е твърдо в обятията на дълбоката държава и няма изскубване. Унижението е ужасяващо, но не сме сами. Германия е още по-унизена, освен това я мушкат с ножове и изнасилват всеки ден. Ако този факт може да зарадва някого – нека се радват нещастниците.
През социализма най-големият ужас беше, че нищо не се случва. Бяхме поданици на държава с монотонни дни и прекалено дълги нощи. Днес проблемът е в усещането, че всичко се повтаря. Че вече сме изживявали многократно това, което ни се случва след 1989 г..
Уж хората са други, а вършат същото, което се вършеше някога. Нима Матрицата е подменила играчите, но е забравила да смени сюжета? Актьорите са различни, а играят същата, до болка омръзнала ни от 1944 г. до днес пиеса.
Ние, които загубихме битката на 9-ти септември 1944 г., не знаехме, че това е завинаги. Чакахме чичо Сам от Запада, както прадедите ни бяха чакали дядо Иван от североизтока. И чичо Сам дойде, но се оказа поамериканченият внук на дядо Иван.
Изхвърлиха ни извън спектакъла, защото хората от моето поколение имаме спомени от предишните времена, които могат да разкрият факта, че пиесата е същата. Глобалистката матрица се опитва да имитира стабилност, виртуална естественост и развитие, но ние й бъркаме в програмните кодове с паметта си. А още няма достатъчно ефективни начини да изтриеш паметта, без да убиеш носителя й. И Матрицата прави точно това – убива ни един по един.
Ние израснахме във време, когато приемствеността между поколенията беше призната за реалност. Поколението на Любомир Левчев беше себично и егоистично. Малцината, които се грижеха за идващите писатели, допринесоха така за собствената си незабрава. Естествено е, че нашето поколение разви рефлекса на грижа към идващите след него – нещо, което на нас самите много ни липсваше. Но то забрави да възпита в следовниците си рефлекс на грижа към предходниците. Резултатът е виден в „Литературен вестник„, където поетът Ани Илков беше унизен, обиден и изхвърлен от тези, които бе довел и издигнал на незаслужен от тях пиедестал.
Има чудесна българска приказка по този случай.
Един човек остарял и синът му го закачил с кука за дрехата, за да го изхвърли на бунището. А внукът грижливо прибрал куката след това, за да има с какво един ден да изхвърли баща си.
Нещо подобно очаква и личевици, господиновци, пенчевци, ефтимовци и дойновци – куката е налична и ги очаква. Жалко е, че ние може би няма да доживеем този миг, но кармичният закон е еднакво действен за всички.
Аз отдавна не чета и не публикувам в „Литературен вестник„. Ако случаен линк ме отведе в него, само плъзгам поглед по страниците му и ги напускам. Погледът просто няма къде да се закачи там, където витаят стерилност, скука и себелюбие.
Странно е, че тоталитаризмът отгледа бунтари, а глобализмът биороботи. Напредък на технологиите може би.
Интересните времена не винаги създават интересни личности.
Материалната мизерия на новите епохи ни доведе до там, че да се закрепостим в своите домове и да се кланяме на всеки, който ни краде, за да се движи през границите и пространствата за наша сметка.
Глобализмът не дава много пари на прислугата си, за да я държи в неплатежоспособно подчинение. Но плаща екскурзиите и проповедите й от университетските амвони – стига тя да се придържа към политкоректните клишета. Внукът на дядо Иван не е глупав и щедър като предтечата си, той играе твърдо: пропаганда срещу пари. Разточителството на болшевиките е прекратено от троцкистите, долари се дават вече само за извършена в полза на хегемона мръсна работа.
Джендър-ментър идеология, ЛГБТИ паради, производство на розови бикини и червени прашки за третополови перверзници, на национални знаменца за забиване в ануси, възхвала на мекокиткови гошковци и превод на политкоректните им клишета, синьо-жълти флагчета с надпис „слава украини“, раздаване на джендър букъри на нашите предани мъжлето-женички, шиене на многоцветни полички за американските генерали и прочие изгъзици на болните мозъчета от дълбоката държава.
На път сме да спечелим приза за най-грозен и гнусен декаданс.
Ако Тръмп не победи на изборите догодина, с този свят е свършено. Лошо за нас, но добре за планетата, която най-после ще си отдъхне от малоумните маймуни и ще може да започне еволюцията си с нови видове.
С делфини или хлебарки – това си е нейна работа, но никога повече с примати – от тях не стават хора.
………………………………………………………