Марксистът Жельо Желев и ДС доносникът Петър Берон към политзатворика на комунизма Илия Минев: „Тази демокрация не е за такива като теб. Тя е за нас”.
…………………………………………………………………..
Научавам от Фейсбук, че пореден писател си е изтрил критичния текст за Графоман Господинов. Пореден талантлив човек, този път, за разнообразие, поет, е принуден да отстъпи пред перспективата да бъде разкъсан от соросоидната глутница.
Аз ги разбирам тези грантомотивирани хиени с 666 флуидни джендъра, три пениса и няколко вагини. Ами ако хегемонът престане да плаща долари и им се наложи да прекопават картофи!? Те са вече грохнали дедета и бабки, а повечето от децата им са нравствени уроди с промити от пеленаческа възраст съсухрени мозъчета, освен това болни от прогерия и родени с деменция. Фицджералд е описал тяхното бъдеще в „Странният случай на Бенджамин Бътън„.
Те искат грижи и пари, каквито с копаене на картофи не се изкарват. Друго са 30 000 долара от Фулбрайт или безплатна разходка до Ню Йорк и многомесечни хонорари за преподаване на глобалистки глупотевини на туземните, ставащи все по-дебилни, студенти. Награди Букър, Зукър или Цукър за писане на литературно безпомощни, но много политкоректни пасквили.
Навремето моята приятелка Валя, впоследствие Рупчева, ме убеди да отидем на сбирка на някакъв новосформиран университетски кръг, наречен „Синтез„. Там се събирал елитът на страната, с една дума – бъдещият умнокрасивитет. Седнахме в залата и зачакахме. Изведнъж през вратата започнаха да нахлуват едни познати и до болка омръзнали ми лица. Синове на комунисти от висшия ешелон на диктатурата. Почувствах, че се задушавам и казах на Валя, че си тръгвам. Тя си тръгна с мен.
След много години си давам сметка, че тъкмо тогава се е подготвял алъш-веришът и са ставали пазарлъците кой да бъде купен от бъдещия хегемон и за колко долара.
Никога не съм презирала народа ни. Не мразех дори комунистите в него, които работеха в производството, селското стопанство, осигуряваха храната и вещите, раждаха децата му. Но тези посерковци ги презирах, презирам ги и до днес. Те са причината за неотроцкизма, който сега покрива и души с розовата си плесен света. Те установиха диктатурата на посредствеността в името на личното си добруване. Те са проскубаните феникси на конформизма и слугуването на всеки пожелал ги господар. Те са причината за безрадостния сив декаданс, в който преминава животът ни.
Първото, което обърна представите ми за света в Германия, беше едно предаване по телевизията. Жена, чийто приятел се държеше непоносимо с нея, помоли за помощ психолога на предаването. Той дълго слуша диалозите им. Мъжът беше наистина непоносим, подиграваше се с всички и откровено хулиганстваше. Бях сигурна, че психологът ще го заклейми накрая. Нищо подобно, той каза на благовъзпитаната германка едно изречение, което запомних завинаги: „Нека не забравяме, че напредъкът на света се дължи на бунтарите, не на конформистите!“
Разбрахте ли!?
Не трийте думите от стените си, не се страхувайте. Ние може да сме смъртни, но словото понякога ни надживява. С нас ще си отидат и те – хиените с отровната слюнка. И времето ще отсъди справедливо, доколкото в този свят на Сатаната може да има справедливост. Ние сме болна нация, но не сме родени инвалиди. Вирусът е внасян все отвън, а полиомиелитът осакатява тялото, но не убива съвестта. Светът е болен днес, Европа е стара, дементна и напикаваща се в кревата баба, САЩ са луди и перверзни масови убийци. Някой трябва да запази разума и съвестта си в тази психиатрия. И да остави следа, че сме съществували някога.
Имахме някога една малка крайградска къща недалече от морето. Родителите ми живееха там. Созополският кмет обичаше да ни гостува и да маха пистолет из двора ни. Наричаше баща ми „фашист“ и „народен враг“ и го заплашваше с разстрел. По ирония на съдбата, тази къща беше на 2 км. от п-в Атия, на който някога се е намирал концлагерът, където татко е посрещнал 9-ти септември като политзатворник и антифашист. Това не вълнуваше кмета, той знаеше, че след тази дата баща ми и чичо ми са пратени в Белене като врагове на комунизма… и това му стигаше.
Та веднъж татко ми разказа в двора на тази къща една притча. Господ не харесвал човешкия род и решил да го подобри, като изтреби грозните хора сред него. Наредил на красивите да вземат по една сопа и да избият грозните. След няколко дена погледнал от небето, за да разбере как вървят нещата. И що да види: един гърбав, едноок и приличащ на орангутан човечец грабнал също сопа и бяга по пътя. „Стой! – извикал Господ на урода – къде си тръгнал?!“ „Как къде, Господи – зачудил се онзи, – нали ни нареди да избием грозните!“
Какво да се дивим, че тоягата на умнокрасивите всеки ден лее кръв по улиците и социалните ни мрежи. Като няма Господ, който да ги спре!
………………………………………………………………………..
Поетът Николай Милчев след изтриването на критичния си текст за умнокрасивия графоман:
„МОЛЯ ВИ – БЕЗ КОМЕНТАРИ
Изтрих написаното за най-големия, най-обичан, най-превеждан и най-награждаван в цялата българска литература за всички времена Георги Господинов. Европейският и световен наш най-знатен представител на словесността заслужава само и единствено възхита. Възхита и нито дума на съмнение и сянка от колебание.
От снощи редица сайтове, сайтчета и естети се хвърлиха да бранят богоизбрания, а няма нужда. Няма нужда, защото аз, разбира се, го мразя, злобея, искам да ям високо кисело литературно грозде, писател съм от Татово време, просто селянче и така нататък, и така нататък. Току-що една дама ме нарече селски цървул и сподели написаното като лош пример и да се види колко ниско може да падне човек. Всичко е вярно, абсолютно всичко е вярно, даже ми е малко.
Да ме пита човек що ми трябва на баир лозе, като знам, че гроздето е високо и кисело. И що ми трябва да се усъмнявам в безспорното и непоклатимото.
Малко се учудвам, всъщност изобщо не се учудвам, че нито един от приятелите ми писатели (с няколко изключения, за които благодаря) не каза и дума – ни бяла, ни черна. Като сме насаме, говорят едно, но публично да изкажат мнение – никога. Те, разбира се, са извън мира всего, те единствено с музите общуват – с музите и с мълчанието си. Те са над социалното, над ежедневното и са горе в кулата си от слонова кост.
Боли ме, но ще ми мине. Язък за барута. Язък за вкусовете ми и за представите ми за литература. Наистина си мисля, че е късно. Стореното е сторено. Да заповядат победителите. Най-лошото е, че вече не става дума за литература, а за политика. Нека бъде политика в литературата, но е политика. Става дума и за списъци – точно така, за списъци – европейски, световни и наши си, български, в които са посочени кои имена трябва да светят и кои да свикват с мрака. Идеологизация и политизация на литературата. Има и още една не по-малко важна причина да изтрия това, което написах за Георги Господинов – не е много за казване, но ще я кажа. Нападнаха ни мравки в къщата ни на село. Опитахме се да изчистим комина, а плъпнаха мравки, ще ни изядат и спасение няма. Трябва да се вземат мерки.
Ами това е. Извинявайте, ако има нещо, и моля ви най-приятелски – без коментари. Наистина повече без коментари.“
Разказах тази история по-горе, за да ви кажа да не очаквате справедливост от хиените. Те са детищата и внучищата на онези червени криминални престъпници, които махаха пистолети в дворовете ни и убиваха по концлагерите невинни хора, защото бяха другомислещи, или просто защото им бяха паднали в мръсните ръчища. Вършете си работата, казвайте истината и не се оставяйте воят на глутницата да ви смути.
Наталия Андреева