Тя изпраща синовете си да убиват евреи – Мариам Фарахат е почитана в ивицата Газа
Какъв живот, каква радост, какво щастие. Така тя описва състоянието, в което е живяла през последните три години. Тя седи на дивана в хола на къщата си в палестинския бежански лагер Джабалия в ивицата Газа, дребничка жена, и се наслаждава с тихи думи на това, което нарича „най-голямото ми щастие“. Тя се е установила в тази къща, толкова голяма и толкова красива. С децата си и всичките си спомени. И тя ги има. Трябва да ги имаш. Когато като майка си убила не само едно дете, а и още две. „Синът ми“, каза тя, „ме напусна красиво, бори се толкова упорито, умря толкова нежно. Толкова съвършен. Толкова чист.“
Това е историята на Мариам Фарахат и историята на нейните синове. На 7 март 2002 г. един от тях е прострелян. Мариам Фарахат никога не е по-щастлива от случаите, в които може да разкаже какво е било, когато са ѝ върнали разкъсаното тяло на 17-годишното ѝ дете в онзи ден. „Каква радост, какво щастие беше това за мен“ – така 56-годишната вдовица все още описва какво е почувствала в момента, в който положили тялото на сина ѝ Мохамед на носилката. Всички дошли: съседите, мъжете, жените и децата им. Мариам Фарахат казала на всички, че „не иска никакви съболезнования“. „Искам вашите поздравления, защото това е голям ден. Това е ден на празненство за Мохамед и за мен. Защото синът ми стана мъченик в нашата борба за Аллах.“
И след това Мариам Фарахат набързо изпратила няколко жени да купят бонбони, шоколад и сладкиши. Денят трябвало да бъде празненство, еквивалентно на сватба.
Това тя разказва четири години по-късно, в деня, преди новоизбраният палестински парламент да се събере за учредителното си заседание в Рамала и град Газа. За свое собствено учудване, а и на всички наблюдатели, радикалният ислямистки Хамас постигна убедителна победа на януарските избори, помитайки корумпираната система на движението Фатах и ще сформира палестинското правителство за следващите няколко години. Мариам Фарахат допринесе много за тази победа тук, в ивицата Газа, като почти се изтощи, водейки седмици наред кампания за терористичния Хамас, и беше една от седемте жени, избрани в парламента на 26 януари.
„Като член на парламента, ще се боря много палестински жени и майки да последват примера ми“, казва тя. „Когато стотици, дори хиляди палестински жени са ме последвали по моя път, тогава с Божията помощ ще победим.“ Тези думи идват нежно. Те са думи за убиване и умиране. „Синът ми Мохамед е герой, мъченик за Аллах“, възторжено казва Мариам Фарахат. „И аз го направих такъв.“
На 7 март 2002 г. Мохамед влиза в еврейското селище Ацмона в ивицата Газа. Неговата мисия: да убие колкото се може повече евреи. Мохамед си проправя път в училището за Тора. Там той хвърля ръчни гранати по момчетата, които учат, убивайки петима от тях с автомата си Калашников и ранявайки сериозно седем други. След това Мохамед е убит от силите за сигурност. Младият мъж е обявил за деянието предната вечер във видео. Мариам Фарахад, майка му, също може да се види във видеото. Във видеото тя не само му дава благословията си за планираното убийство, но и му дава специална заповед: Той всъщност не трябва да се върне жив. Майката казва на сина си, че негов дълг е да умре като мъченик.
Мохамед прави каквото му казва майка му. Сега, три години по-късно, тя гордо показва видеото, заснето в маслиновата градина на къщата ѝ, и сочи парче тел, окачено на стената в хола ѝ. „Чрез тази тел моят Мохамед проникна в еврейското селище и извърши героичното си дело. Точно колкото тази тел можеше да защити евреите, така и евреите никога няма да бъдат защитени от нас.“
Как е възможно тя, майка, да е докарала сина си до смърт? Тя не разбира въпроса, нито пък иска. „Като майка, той ми липсва; като мюсюлманка, трябваше да направя това, което направих“, казва тя, усмихвайки се на недоумението, с което се сблъсква. „Обичаш ли го?“ „Да“, казва тя просто. „Липсва ли ти?“ Мариам Фарахад седи на дивана с изправен гръб и ако има болка в нея, тя не е изписана на лицето ѝ. Там няма нищо друго освен благочестива преданост и издръжливост. „Разбира се, че ми липсва“, отговаря тя след пауза. „Той беше мой син и като мюсюлманска майка не съм длъжна да го давам. Но искам да го дам, заради това, че се е сражавал и е умрял в Свещената война. Това е моят ислямски дълг и го изпълнявам с радост. Така отгледах всичките си деца.“
Мариам Фарахат седи на дивана под портрета на сина си, пораснало момче, което се усмихва срамежливо на света, гордо с петнистата си униформа и още повече с автомата „Калашников“, който стиска конвулсивно в ръката си. А майка му повтаря казаното в деня на смъртта на сина си, в което вярва и днес: „О, колко мило. О, колко прекрасно е, че Мохамед уби, че Мохамед беше убит в нашата битка за Аллах. Мохамед направи това за Бог. Бог е по-скъп от Мохамед. Бог го прие в рая. Ето защо не го скърбя. Ето защо се радвам за него.“
Мариам Фарахад се усмихва едва доловимо, усещайки отвращението, излъчвано от нейния колега. „Не мога да те разбера.“ „И аз не искам да те разбирам. Ти не обичаш твоя Бог. Ти обичаш смъртта. Това е чудовищно. Той беше твое дете, твой син. Ти го подтикна към убийство. Ти го преследва до смърт.“ Преводачката превежда дума по дума, без да ѝ мигне окото. Тя чува обвинението, разбира обвинението – то не я засяга. „Какво знаеш ти?“, казва тя.
„Ти не си мюсюлманка. Не можеш да разбереш това. Не искаш да разбереш това. За мен, като мюсюлманка, е най-висшият ми дълг да отгледам синовете си за джихад. Няма нищо по-красиво за една мюсюлманска майка от това да види синовете си да умират, борейки се за Аллах и срещу евреите.“
Мохамед беше първият, но не единственият син, който искаше и трябваше да убива евреи. След смъртта на сина си, Мариам Фарахад продължи примера му с четиримата си други сина – ден след ден, докато те не последваха брат си, борейки се за Хамас и убивайки, докато самите те не бяха убити: Нидал, докато се опитвал да постави бомба, Рауад от израелска ракета. „Изпратих трима сина в битка“, казва Мариам Фарахад, известна в палестинските територии само като Ум Нидал, „Майката на борбата“. „Другите двама ще ги последват.“
За Ум Нидал конфликтът между израелци и палестинци е вечна война, макар и не точно между израелци и палестинци. В този студен февруарски ден тя никога не спомена за израелци, никога за израелска окупация. Жената говореше само за евреи, само за предполагаемите престъпления на евреите срещу палестинския народ. Срещу Аллах и срещу неговия пророк, срещу мюсюлманската общност.
„Евреите бяха първите, които получиха Корана от Аллах“, казва тя. „Авраам е първият мюсюлманин, защото е получил Корана от самия Аллах, но след това евреите фалшифицират свещения Коран, предават Аллах и се опитват да убият пророка Мохамед. Следователно мюсюлманите трябва да се борят с евреите до края на времето.“
Начинът, по който тя го казва, не звучи като гняв, а по-скоро като увереност.
„Евреите бяха и са вечният враг на мюсюлманите. Следователно, с тях трябва да се борим и да водим война. Следователно никога няма да има мир.“
След това тя цитира хадиса на ал-Бухари, традиционната религиозна литература на исляма: „Пророкът, мир и благословия на Аллах, е заявил: „Времето за възкресение няма да настъпи, докато мюсюлманите не се сбият с евреите и не ги убият. Мюсюлманите ще убиват евреите и ще се радват и ще празнуват Божията победа.“ Пророкът казва: Евреите ще се скрият зад камъка и дървото, а камъкът и дървото ще кажат: О, мюсюлманино, слуга Божий, ето евреин зад мен. Ела и го убий!“
Неразбираема, смразяваща литания на смъртта.
Хасим, палестинският шофьор, я слушаше, клатейки глава и въртейки очи от болка. По-късно той изтърсваше, че „хора като Ум Нидал са върнали палестинците с още десет години назад“. През онези дни в Газа Хасим винаги възторжено разказваше за „добрите стари времена“, когато е работил като механик в Израел и е можел да издържа семейството си. „Хора като Мариам Фарахат бомбардираха това заради мен“, оплаква се той. „Това никога няма да се върне.“ Но Хасим е малцинство, поне тук, в Газа. Там Ум Нидал е обичана и почитана почти като икона от своя народ.
Когато тя влиза в палестинския парламент един ден след преговорите, това е като триумфално шествие. Тя вижда ликуващите избиратели и се радва на признанието на високопоставените лица и имамите, които често са хвалили нейния пример в джамиите на ивицата Газа. Когато ръководството на Хамас, Исмаил Хания и Махмуд ал-Захар, с уважение ѝ отдават почитта си, тя сияе от гордост. И има само едно послание:
„Нашата свещена борба е свещена война, докато и последният милиметър палестинска земя не бъде очистен от евреи. В Газа, на Западния бряг, в Ал-Кудс, в Хайфа, в Тел Авив, в Нахария.“