„… пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.“
Хр. Ботев, „Борба“
Наскоро попаднах на две интервюта на Палми Ранчев с Иван Методиев. Вторият е покойник от 22 г., но се радва на нежна незабрава от страна на приятели и немуподобни. Мине се не мине време, и в пресата отново се надига траурният вой на група оплаквачки по безвъзвратно отпътувалия поетичен „гений“. Плачат вдовици, хлипат девици, под портрета му виртуално се самоубиват заклети девственици. Зер, загубата била вселенска, но народът все така само оцелявал и нехаел.
Гледам как на всички нива днес се подменят факти и истини, та цитираните от мен интервюта са съвсем незначителна част от процеса на подмяната. Комунизмът овладя не само икономическите лостове, но успя да завладее и западните страни. Методите на измамата сега са по-рафинирани, но зад тях надничат стари и изпитани още в Средновековието практики.
Време е май за преговор на материала.
Един адвокат ми каза преди години: Престъпниците винаги гласуват за амнистия. Тези интервюта са също своеобразно гласуване за амнистия на един мъртвец, който приживе се изживяваше като богоизбран и ненаказуем.
Всъщност, има ли все още значение какъв си бил преди смъртта си?! Ако си пренебрегвал закона, непременно ще ти излъскат биографията. Винаги се намират погребални пиари и пари за такива.
Ето и някои потреси от текстовете, чиито линкове ще дам в края на статията:
Оказва се, за иванметодиевщината фактът, че си заклал бившата си съпруга и приятеля й от ревност, не е от особена важност. Та какво струват два без време погубени човешки живота пред великото каканижене на „боговете“: „Поетът може да умре. Има много случаи. Но поетът не е загинал. Дори да е иракчанин, например, и да е затрил дъщерята на Младен Исаев. Най-произволно се сещам за Абдул Сатар Ал Дилими. В Съюзния устав ме възмущаваше точката, че изключват, ако някой наруши законите на България. Какво като ги е нарушил? Нали не е нарушил поетичните закони.“
/За сведение на посрещачите – иракчанинът Абдул Сатар Ал Дилими, който преди няколко десетилетия се подвизаваше като поет в България, закла бившата си съпруга и мъжа й пред двете си невръстни деца. Причината – тя се беше развела с него и живееше в ново семейство с българин, лекар по професия, и с двете си момиченца от първия й брак с арабина, отказвайки да се подчини на средновековните щения на австралопитека от Ирак. Дениза беше дъщеря на поета Младен Исаев, но преди всичко беше българка и майка, която не успя да види израстването на децата си./
Удивително, нали!? Поетичните закони стояли над човешките?! Достатъчно било масовите убийци да пропишат стихове – и по логиката на иванметодиевци трябвало веднага да бъдат оправдани и оневинени. Дори да им се извиним за времето в затвора и да ги пуснем пак да ни поубиват. А ние в това време да четем стиховете им и да пребиваваме в състояние на овчи възторг. Докато дойде и нашият ред да бъдем заклани от спасените и оневинените. Защото един ден винаги идва и нашият ред, нали!
Без значение било също така да си част от екзекутивната власт на комунизма и да си организирал нечии екзекуции. Това се наричало „право на оцеляване„. Щом си поет, придобиваш автоматично привилегията да бъдеш безскрупулен циник и дори убиец – както се вижда от предишния цитат. Имаш правото да „оцеляваш“ за сметка на други простосмъртни, които нямат това право. Ти си равен на бог, значи си неподвластен на съда, в който съдят обикновените хора. Тези, които не редят римувани стихчета например: „Не може днешните нагаждачи да ругаят българските поети, че са се опитвали да оцелеят.“
Част от „оцеляването“ е например да си любовник на дъщерята на член на Политбюро на ЦК на БКП. Да си съпруг на дъщерята на човек от ЦК на БКП. Да завъртиш успешна интимна връзка с балдъзата на Петър Младенов. Да си сам член на БКП. Член на Управителния съвет на СБП /тогавашния Писателски съюз/. Да завършиш АОНСУ /някогашната Висша партийна школа на ЦК на БКП/ – ковачницата на бъдещите партийни кариеристи. Изобщо не е срамно да си и жиголо, което прави кариерата си в женски кревати. Като богоизбран, ти няма да бъдеш съден в съда на простосмъртните. Нито приживе, още по-малко след това.
Не подлежи на укор и ако заради кариерата си предадеш най-близките си. Идва например един от приятелите ти и се похвалва, че главният редактор на сп. „Септември“ току що е разписал назначителната му заповед за редактор в отдел „поезия“ на списанието. Чул това, ти моментално се вдигаш от масата, припкаш у дома и натракваш една молба за същото назначение. После отиваш при главния и като бъдещ зет на член на Политбюро на ЦК на БКП му нареждаш да скъса заповедта за назначение на приятеля ти и да назначи на същото място теб. Нищо, че по това време вече си изритан от ложето на царската дъщеря и никакъв брак с нея всъщност не ти предстои. Имаш обаче законното право да „оцеляваш“, имаш право и да лъжеш, защото стоиш над нормалния човешки морал. Целта оправдавала средствата, нали!?
По време на първите години от диктатурата, която произвеждаше на конвейер такива безочливи наглеци, беше в реда на нещата и да нахълташ в дома на някого, да го застреляш и после да се настаниш в апартамента му, защото жилището ти харесва, а освен това имаш и пистолет под ръка. Да интернираш напълно невинни хора в провинцията, да ги пращаш в затвор или концлагер, за да заграбиш имуществото им. Да убиеш даден автор и да си присвоиш творбите му. Всичко това беше позволено в кланицата на болшевишкия „Мулен руж“.
Тя произведе и подобни самозабравили се, налудни грандомани, освободени в съвестта си от всички морални правила.
И до днес се питам, колко ли трябва да си изкривен духовно, например, за да твърдиш, че привилегиите на комунизма дискриминирали привилегированите, а не останалите членове на гилдията: „Тук са и Владимир Зарев, Иван Голев, Владимир Левчев, Росен Босев, Венко Евтимов. Изброявам ги, без да ги подреждам. Очевидно е, че са писатели. И в известен смисъл бяха дискриминирани. Двойно дискриминирани. В смисъл, че мнозина им се подмазваха. А зад гърба им ги ругаеха. И главното – никой не им казваше, когато са сгрешили. Не срещаха никаква съпротива. Няма критикуван син.“
Няма и отговор на въпроса ми.
Навярно защото никак не са важни престъпленията на писателите, щом тяхното творчество ги оневинява: „Парадоксално е например, че имам литературно приятелство с Богомил Райнов. За него доста се говори – обвиняват го. Но той има творчество. И затова през цялото това време не направи опит да се самооправдава. Такава е съдбата на един действителен писател. Изпада в различни житейски ситуации. Живее ги. И толкова. Ще повторя, че Богомил Райнов не загуби увереността си, защото има произведения. Значи в неговия случай не осъждаш поведението му през годините, когато е участвал в общото идеологическо затъмнение.“
Поредният хленч за амнистия за справедливо осъдените от времето!
Разбира се, че няма да разнищваме затъмнението, там и без друго е тъмно и неуютно. Ще четем вместо това безумните соцкриминалета на Райнов и ще подсмърчаме групово пред портрета му. После дружно ще поплачем пак за умрелия от пиянство и приживе рухнал от духовна и физическа разруха поетически „гений“.
Може би трябва да запитаме накрая защо за Биньо Иванов не се организират ежегодни траурни процесии – та той беше къде по-талантлив, по-беден, а и много по-морален от Иван Методиев!? Или за така рано напусналото ни слънчево дете на поезията Ивайло Иванов, който живя и умря в завидна нищета в гр. Троян!? Много български поети на Прехода са достойни за канонизация в светци, но в България се плаче предимно за слугите на Сатаната и именно тези мизантропи се предлагат на публиката за праведници.
Интересно е все пак, че днес най-често се оплакват от липсата на морал тези, които си затварят очите пред неморалността на иванметодиевци.
Всъщност – изобщо не е интересно. За смях и плач си е.
………………………………………………….