Приятел във Фейсбук ми прати линк към поредната литературна награда, за съществуването на която не съм подозирала до днес. Тя е на името на Пеньо Пенев и е давана на поети от страната и света. Учредена е през 1970 г. и е връчвана от общината на Димитровград. За 2026 г. нейни носители са Мирела Иванова и унгарецът Дьорд Сонди. Прекрасна компания, според мен, лика прилика, както се казва на етнобългарски.
Наградата е от 1000 евро. Малко, но от сърце. Оголелият димитровградски данъкоплатец ще се бръкне пак в джоба си, за да засити бездънните апетити на своите местни барони.
Изпитвам напоследък непреодолима погнуса от всякакви литературни награди и затова едва днес се зачетох в Уикипедия, за да разбера нещо за тази поредна дойна крава в българския краварник, която редовно е издоявана през общините на изпадналата ни от всякакви европейски класации родина. Никакви изненади.
Да видим сега на кого дължим тази година радостта от ордените на славата. Добичето е издоено от няколко знатни доячки: проф. д-р Владимир Атанасов – преподавател в Софийски университет „Св.Климент Охридски”, Факултет по Славянски филологии, проф. д-р Пламен Дойнов – ректор на Нов български университет, преподавател по история и теория на литературата, академично и творческо писане и лауреат на Националната наградата „Пеньо Пенев“ за 2022г..; Здравка Евтимова – писател и преводач, преподавател в Софийски университет по творческо писане; Валентина Терзиева – директор на Градска библиотека „Пеньо Пенев”; Антоанета Станчева – директор на Исторически музей – Димитровград към който е и Дом-музей „Пеньо Пенев“; Диана Дончева – директора на Дирекция „Европейски и национални програми и проекти, хуманитарни дейности” и Лора Йончева – учител по български език и литература.
Председателят на журито Владимир Атанасов, освен литературен историк и професор, е и политик от Национално движение „Симеон Втори“, има дисертация за Никола Вапцаров, бил е министър на образованието и науката, посланик в Р. Словения и е носител на два почетни знака: на министъра на културата на Италия за принос в евроинтеграцията (2002) и на министъра на външните работи на България за принос в присъединяването към ЕС (2007). Евроатлантик до мозъка на костите си, умнокрасивитет та дрънка. От тези, които харесват подобна „поезия“. И които не жалят чуждите пари, за да я натрапват на народа ни.
Маститият проф. Дайнов пък е сукал мляко от същото добиче и преди – като носител на тази награда за 2022 г., а наградената наскоро Иванова е доила димитровградската Сивушка като член на журито през 2024 г.. Никакви изненади дотук, както вече казах. Като знатна ударничка се е включила и небезизвестната Евтимова – вече в качеството си на университетско величие. Така се попада в трудовия колектив на доячките, явно няма друг начин.
Кравата за пореден път е изпомпвана, докато от вимето й потече кръв. Хай, на хаирлия да е! След две години, като заколим телето й и раздадем пак мръвките на журито, ще я доим пак.
Това, което Владимир Трендафилов написа през 2008 г. за участието на една българска банда в журитата на международните литературни награди, важи и за българските, нали се поевропейчихме вече благодарение на владимиратанасовците. Едва ли ще го изразя по-точно от него, затова ще го цитирам: „Журито е сглобено така, че да се излъчи без съпротива определена книга: избраната. Основно ядро в него съставлява конкретна клика, а останалите са за удобство: едни за престиж, а други, за да не пречат на сценария. Кликата се състои от постоянно ядро от хора и периферия, където има известно текучество. Но основният й белег е методологически: каквато и потребност от българско литературно представителство да се появи “отвън” за целите на евроинтеграцията, някой член на кликата тутакси скача и посочва друг член на кликата.“
Което важи за книгите, важи и за авторите.
Най-лошото в цялата работа е, че днешните кланове на болшевизма се легитимираха навсякъде като демократи. Преди си знаехме – наградата ще се дава предимно на заслужили комунисти. И никой не се интересуваше повече от поетичните „гении“, които се радваха на тези днешни хиляда евро.
Без системата да е и най-малко променена, промени се журито. Промениха се и критериите за жури. Сега наградата вече трябва да се връчва на антикомунисти – такива са повелите на глобалистките кукловоиди. Тъй като такива липсваха и продължават да липсват у нас, ръководството на профсъюза за пореден път се подчини на статуквото: пак ще си награждаваме комунисти, но сега ще ги зовем с едно „анти“ отпред. Другото е ясно, то е описано точно от Владимир Трендафилов по-горе.
Целите на наградата са формулирани както в миналото: награждават се наши хора. С малки изключения като Георги Ангелов, Коста Павлов и Христо Фотев, принципът е спазен навсякъде другаде. Където има пари, там има и сплотен колектив от знатни доячки-ударнички. И защо не – където е минал ураган, не може да стане по-мръсно и разрухата да е по-голяма.
Въпреки съпротивата на някои хора, алъш-веришът тече и ще продължи да тече. Разграбването на територията България продължава със същите темпове както преди. Обявените за умнокрасиви в миналото, са умнокрасиви и до днес. Хората се сменят, принципите на безпринципните остават. Където е текло, пак ще тече, където е гърмяло, пак ще гърми.
Хайде, таз година жури, догодина награда. Таз година печено телешко, догодина – каймак и гръцко кисело. Юруш на маслините!