През един следобед на 1985 г. имах среща с моя приятелка в Кафенето на СБП на ул. „Ангел Кънчев“ 5. Носех в ръка незапечатан още плик със стихотворение, което щях да пращам в издателството на СБП „Български писател“ за участие в годишния им сборник с поезия.
Моята приятелка полюбопитства какво нося и пожела да прочете стихотворението. Извадих листа и й го подадох. „Хубаво е, каза тя, след като го прочете, само тези „частици“ не са на място тук. Много научно става. Замени го с „прашинки“.„
Съгласих се със забележката й. Не изпратих плика, поправих стихотворението и го пратих на другия ден. Без да предполагам каква верижна реакция ще отключи тази обикновена смяна на една дума.
Стихотворението излезе в сборника „Поезия 85„. Ето го:
ВЪПРОСЪТ
За да има смисъл настоящето,
трябва да е вече минало,
където
нетрайният човек
се е разпръснал в трайното,
а то се е превърнало
в прашинки и звезди.
Но през колко болка
тече това разтваряне.
И колко тайни има
по пътя, в който всички хора
и животни
вървим така враждебни
и толкова сами.
А утре някой ще изрови в ръкописите
бъдещето на света.
И ще извика ужасен:
В затворена вселена
си ме затворил, господи,
ала къде отива
нетленното у мен?
Съвсем нормално стихотворение, което по странен начин събуди обаче гнева на един червен властолюбец. Оказа се, че с тази си публикация съм разгневила Иван Методиев. Навлязла съм в негови, и само негови поетически води. Употребявайки неправилна дума. „Прашинки„, това беше думата.
От нещата, които днес се публикуват за този отдавна мъртъв поет, няма да научите истината. Няма да узнаете например, че той беше любовник на дъщерята на член на Политбюро на ЦК на БКП, кратковременен съпруг на дъщерята на човек от ЦК на БКП и изгора на балдъзата на Петър Младенов. Беше член на БКП, член на Управителния съвет на СБП /тогавашния Писателски съюз/. Завърши АОНСУ /някогашната Висша партийна школа на ЦК на БКП/ – ковачницата на бъдещите партийни кариеристи. И т.н.
Помежду си го наричахме „зетят на Политбюро„, защото той сам претендираше да е такъв.
С една дума – разгневих величеството и то ме порази с гръм и мълния в статия във в. „Литературен фронт„. Цяла една гневна статия само за това стихотворение. Оказа ми голяма чест, наистина. Бях забелязана сред около петдесетина автори в този сборник и ми беше дадена възможно най-ниската оценка.
Но статията ми не е за този човечец, когото в момент на гняв бях нарекла „жиголо“ и така бях станала обект на отмъщението му. Ще кажа само, че тогава много хора го упрекнаха в пристрастие и той не повтори грешката си. Следващият път, когато бях нападната в списание „Септември„, където работеше Зетят на Политбюро, това вече стана чрез критическа маша.
За такава послужи старозагорският критик и комунист Петър Тонков, който ме обля с критическото си „сияние“ срещу скромната привилегия да бъде приет за член на СБП. Това го знам като резултат от негови лични хвалби пред мои приятели в Стара Загора. Мога само да му състрадавам, че скоро след това СБП загуби всичките си пари и привилегии и той не можа дълго да се радва на придобивките си. Освен това Тонков си замина от този свят твърде рано, което не може да ме радва, защото ранната смърт ни пречи да станем по-добри хора, като краде от времето ни за развитие.
Та дотук за тези двамата.
Но статията във вестник „Литературен фронт“ стана повод за нещо друго. Един ден си пиех кафето със сок в Кафенето. Седях с гръб към хората и с очи, вперени във входната врата, защото чаках моя приятелка да дойде. По тази причина не видях човека, който се отправи към масата ми и седна до мен.
Беше мургав мъж с очила с големи диоптри. Познавах го като физиономия от кафенето на преводачите, но не знаех името му. Той седна до мен и каза: „Здравей. Аз съм Виктор Пасков и съм написал статия в твоя защита.“
Поздравих го сдържано – не го познавах, името му нищо не ми говореше.
„Искаш ли да я прочетеш, преди да я занеса в редакцията?“
Разбира се, исках. Той извади няколко листа от папката си и аз се зачетох.
Статията беше срещу публикуваното от Иван Методиев. Беше написана принципно и нямаше за цел да възвеличава стихотворението ми, а да покаже множеството грешки на „безгрешния“ литературен началник.
„Хубава е, но няма да я публикуват!“
Така му казах, след като я прочетох.
„Обещаха ми твърдо да я публикуват.“
„Не, няма да я публикуват, но си струва да се опита.“
Той взе листите и тръгна нагоре по стълбището, където се помещаваше редакцията на вестника.
Не публикуваха статията, разбира се. Нито тази на Миглена Николчина, написана по същия повод. Тогава не съществуваше понятието „право на отговор“. Право имаше само по-силният, за другия оставаше съмнителната „привилегия“ да мълчи и да търпи.
Така се запознахме с Виктор. Имахме сходни биографии, каза ми, че неговият вуйчо също е политзатворник от Белене, като баща ми и чичо ми. Чувствах го близък и винаги се отнасях сърдечно към него, както и той към мен. Никога не е показвал недостатъците, в които чувах да го обвиняват непрекъснато – той явно имаше усет за хората.
Виждахме се рядко. Похвалих го за книгата му „Невръстни убийства„, издадена през 1986 г. в Пловдивското издателство. Казах му, че е оригинална и нестандартна проза, каквато рядко се пише в съвременната ни литература. Това го зарадва, защото книгата не беше особено разхвалвана в печата. Успехът на „Балада за Георг Хених“ я засенчи напълно – според мен, съвсем несправедливо.
Втората му книга отговаряше на вкуса на една по-масова публика, беше сантиментална и това я направи прекалено популярна, но, по мое лично мнение, тя обра възторзите, които всъщност заслужаваше първата, ала не ги получи.
После Виктор изчезна. Чух, че се е оженил в Париж за преводачката си и се кани да прави голяма кариера, която навярно ще завърши накрая с получаване на Нобелова премия. Тъй като сама емигрирах през 1991 г., а тогава нямаше интернет, не можех да следя събитията около него и с времето го забравих.
През 1994 г. получих виза за пребиваване в страната в паспорта си и се върнах в България за лятото. Един ден бях извела на разходка двамата си племенника и седнахме на кафе и сладолед във външно кафене. Приятел, един от бургаските поети, ме видя и седна при мен да побъбрим. След малко на масата ни дойдоха още двама непознати млади хора.
Оказаха се артисти от театър „Адриана Будевска„. И единият от тях ядосано започна да разказва, че сутрин колегите му не могат да влязат в театъра за репетиция, защото директорът затиска пиян входа му и те с ритници трябва да го отместват, да пребъркват джобовете му за ключовете и така да се добират до местата за репетиция.
Мълчах и слушах. Вече знаех, че директор на театъра е Виктор Пасков. Приятел ми беше писал от Израел, че той е напуснал преводачката от Париж и се е върнал в България. Новото беше, че е в Бургас, бях го научила преди ден от пресата.
Не го потърсих, бях притеснена от казаното за него. Образът, който ми описаха актьорите, нямаше нищо общо с човека, когото познавах. Това беше образ на алкохолик, който му е отпуснал края и е тръгнал през просото. А онзи Виктор, когото знаех от миналото, беше стегнат и свестен човек. Съмишленик, антикомунист, талант.
После той ми се обади от Берлин. Беше узнал от Александър Андреев, който по онова време работеше в „Дойче веле“, че имам екземпляр от една от книгите му, която исках да публикувам в моето интернет списание, но екземплярът беше толкова лош, че скенерите още не бяха достатъчно чувствителни, за да го разчетат.
Докато търсех техническо решение на въпроса, Виктор се обади и ме помоли да му пратя този единствен останал му екземпляр. Пратих му го. Той пак се обади, за да пита нямам ли по-добро копие. Нямах, ако имах, книгата щеше да е вече в интернет.
Не помня дали се чувахме още няколко пъти. Може би да, може би не, защото прочетох в интернет, че е имало скандал в Културния център в Берлин и той е уволнен. После научих от интернет пресата, че е върнат обратно – пак като директор там. А след това – че отново е уволнен, и то заради няколко скандала едновременно.
Напълно се обърках. Кой го назначаваше, кой го уволняваше? Какво ставаше с този човек изобщо?! Вярна ли беше картината, която получавах от пресата?
Избягвах обажданията от Берлин, защото телефонът мълчеше, когато отговарях на позвъняванията. Така че по онова време изобщо не вдигах слушалката на берлински повиквания.
Така дойде 2006 г., когато научих, че Виктор е сменил напълно политическите си убеждения и е станал подгласник на Георги Първанов – агент Гоце. Изживях нещо като шок. Някой беше подменил този човек, това не беше същият Виктор отпреди 20 години.
Къде беше извършена подмяната? Кога? Защо? Може би в Париж?! Може би в Берлин!? В София!? Или в Берн!? Аз тогава още не знаех, че той е вече в Берн.
Виктор се предаде два пъти. Веднъж като изостави стила на „Невръстни убийства“ и написа нелошата, но твърде сантиментална „Балада за Георг Хених“. Знам, че Краси Дамянов не би се съгласил с мен по този въпрос. Вторият път беше когато той, потомъкът на хора, съсипани в концлагера „Белене“, се хвана да подкрепя агент Гоце в избора му за президент. И за това получи постове и награди, но деградира като човек и писател. По втората точка имаме с Краси пълно съвпадение на мненията.
Тогава спрях да общувам с него.
Някой ми звънна по телефона през пролетта на 2009 г., но никой не реагираше отсреща. Ядосах се, често ми мълчаха така на телефона напоследък. Затворих и влязох в сървъра си. Някой беше звънял от Берн. Недоумявах, нямах познати там. Реших, че е някаква грешка.
На следващия ден узнах от пресата – Виктор беше умрял току-що в Берн. Не знаех, че е там, не знаех, че навярно е бил на командно дишане и не е можел вече да говори. Рак на белия дроб. Не го уби алкохолът, убиха го цигарите.
Сигурно е искал да чуе гласа на приятелите си, преди да си отиде. Така си помислих през тъгата.
Другото го научих от книгата на Красимир Дамянов „Студентът по хармония„. То не беше само хубаво. Лошите неща и ругатните в интернет срещу Виктор бяха потвърдени в тази книга, написана с много приятелска любов, но и с не по-малко любов към истината.
Зетят на Политбюро си отиде 6 години преди Виктор. Казват, че живеел в мизерия. Възможно е. Той не успя да се обвърже с новите времена, защото прекалено много се беше обвързал със старите. Виктор, за разлика от него, хлътна и потъна в тези нови времена. Не знам за кого съдбата е била по-добра и по-милостива.
Единият си замина на 57, другият на 59. С разлика от няколко години във времето.
За мен беше нетърпимо да слушам ревовете на първия, който ходеше при приятелите ми и се оплакваше: „Наталия Андреева ме мрази!“ Да, мразех го. Интересно защо!?
С Виктор е много по-трудно. Чета, че е откраднал идеята на Фани Цуракова за филмов сценарий. Че е предал всички подред, а най-накрая и себе си. Съпругите си, децата си, приятелите си, идеите си, политическите си възгледи. Че за тези предателства е получил постове и пари. Че е пребил Нина Вежинова при раздялата им. Че това е бил съвсем друг човек, не този, когото познавахме от 1985 г. в България.
Понякога изнасям книгата на Краси извън стаята си. Затрупвам я. После я изравям отново – с упоритостта на наркоман, скрил пакетче хероин някъде, но принуден от зависимостта си да го извади отново. И чета, препрочитам пак тези пасажи за предателството на Виктор, недоумявайки за хиляден път защо си причинявам това.
Въпросите ме мъчат дълго и ми причиняват безсънни нощи. Защо хората се променят така драстично? Защо се заплитат в кълчища? Защо се предават и продават? Подменя ли ги някой? Променя ли кода на душата им?
Особено трудно ми е да проумея, че Методиев е мъченик с минало на палач. Тогава Виктор какво е? Предател с минало на мъченик?! Кое от двете тежи повече?
Аз не знам отговора на този въпрос. А вие!?