Тия награди като „Букър“, „Жан Моне“, „Ангелус“ и т.н. не са за литература, приятели.
Те са сертификат за правилна идеология. За да спечелиш „Жан Моне“ или някоя друга евросубсидирана наградка, трябва книгата ти да е като брошура, в която да са включени деколонизация, ЛГБТК+ идентичност, феминизъм, климатични промени и критика на капитализма. За Източна Европа има допълнение: реване срещу съветския социализъм, с цел да изпъкне европейският либерализъм.
Книги, които защитават традиционни ценности или рязко критикуват либералния марксизъм, или се захващат с реални болезнени, истински проблеми, на практика нямат никакъв шанс за номинация при тези награди.
Ако смятате, че ви лъжа, вземете всички книги-победители в „Букър“ и вижте какви теми развъждат. Същите като гореспоменатите, милиметър не се местят от тях.
Нека вземем и победителите в „Жан Моне“.
Първият победител, Антонио Табуки, той е знаменосецът на италианския социализъм.
Ери де Лука, активист на крайно лявата организация „Lotta Continua“
Алмудена Грандес. Открит поддръжник на лявата политика в Испания.
Хорхе Семпрун. Бивш комунист и участник във френската съпротива.
Иън Макюън: Типичен британски либерален „интелектуалец“.
Мануел Васкес Монталбан – бивш активен член на Обединената социалистическа партия на Каталуния (PSUC)
Да продължавам ли още?
Елитите имат навика да използват и превръщат правилните писатели в духовни гурута, в поп-икони с много награди, с което да влияят идеологически на псевдоинтелектуалстващите маси.
Като на Ню ейдж йога патките в корпоративните среди. И техните мъжки аналози.
Понеже Източна Европа нещо почна да шава, затова напоследък толкова често писатели от Източна Европа се награждават: Ласло Краснахоркаи, Олга Токарчук, Бианка Белова, Рене Карабаш и т.н.
––
И ето го книжното портфолио на изтънчените паветни читатели из офисите на корпорациите, както и на няколко подмокрени лелки в чужбина. Вечна соцдраматургия в стил Господинов с поп-културни препратки и постоянни опити да се имитира Ървин Уелш. Неуспешни.
Тоалетни, богове-насекоми, мачове с Холандия, л@йна.
Мерси, прекалено съм глупав и грозен да те чета.
–-
Другият любимец на паветниците е Захари Карабашлиев, който пресметливо и хитро сега вее двуцветни знамена.
Неговите книги (абсолютно всички, които се пробвах да чета) са по следната формула:
1) Банална любовна история, с която да подмокря читателките.
2) Две преплетени времеви линии, обикновено поне едната е с „исторически елементи“, за да придаде тежест на книгата (преходът през 90-те в „18% сиво„, възрожденският период в „Хавра„, началото на 20-и век и войните в „Рана„, социализъм + магически реализъм в „Последният ловец на делфини„).
И, разбира се, проблемите са все познатите ни, стандартни битовизми.
Мерси, прекалено съм глупав и грозен да те чета.
––
И третият ми любимец в класацията на турбо-писателите е Иво Сиромахов. Господин HO2, който се подиграва на хората, че не знаели какво е дехидроген моноксид (т.е. вода, банална шега от преди 15 години ), но сбърка 3 пъти в ефира на Дарик и каза HO2, вместо H2O. Аз не знам дали е писал през живота си нещо оригинално, предимно рециклира шеги, постоянно препоства публикации от 2017, с упорито постоянство. Пример за оригиналност, нали?
––-
Разбира се, кой съм аз да пиша срещу литературните идоли и богове? Прост плебей с тоалетна хартия вместо мозък.
Като гледам колко много размахват в офисите книжките на тези тримата, като книжките на Мао в Китай едно време, направо ми се доси… Направо ми се интелектуализира (измислих нова дума, йей)!
Усещам как на на тая Алея ще ме замерват с камъни.
…………………………………..
Още по темата: ТУК