Вижте сега, не мразя Мерц и наполовина колкото мразя Меркел. Той дойде в едно тежко време, наследи една разсипана от Мутито икономика, една разделена, объркана и скарана страна. Той няма никакъв политически опит като ръководител и щеше да е средно добър канцлер в едни спокойни, богати и сити времена, когато не би имало значение кой управлява страната и икономиката върви по инерция от добро към по-добро.
Но сега Мерц е най-лошият възможен канцлер на всички времена и падна дори под нивото на одобрение на Меркел, а това изглеждаше преди година физически невъзможно. Управлението на германския „Титаник“ се оказа прекалено трудно за него, рулят се изплъзва непрекъснато от ръцете му и айсбергът е вече прекалено близо до кораба.
Цялата беда и за него, и за Германия е, че Мерц не притежава способността да се самонаблюдава отстрани, иначе отдавна щеше да разбере, че капитанството на тази стара гемия не е лъжица за неговата уста. Канцлерът на Германия, известен още под псевдонима „Барон Мюнхаузен“ заради навика да не изпълнява своите обещания, продължава да стиска здраво руля на кораба и да го води право към гибелта.
Не знам защо е решил, че именно той трябва да е последният капитан на обречения плавателен съд, но този човек е опасен и за себе си, и за цялата страна. Той трябва да си ходи и може би това ще стане след загубата на ХДС в Мекленбург-Форпомерн на 20-ти този месец, която се очертава да бъде пагубна за партията му.
Някои вече пророкуват, че тя може да падне под 5% и изобщо да не влезе в Ландрата, ако Мерц продължава да стиска руля. Възможно е той да бъде изрязан заедно с него накрая и изхвърлен на самотен остров съвместно с екипажа си.
В рамките на шегата заявявам съвсем сериозно, че ако той не се разкара доброволно, ще бъдем принудени да го изнесем на ръце, заедно с целия Райхстаг. За заседателна сграда на неговото правителство в сянка можем да определим рождената къща на лъжеца барон Фридрих фон Мюнхаузен в град Боденвердер, Нидерзаксен, с когото се родеят и по брой на лъжи, и по първо име.
Тази къща и без това в момента подслонява градския съвет на Боденвердер, което означава, че там – в къщата на барона-лъжец – се коват правилата на града. От това по-голяма символика – здраве му кажи!
Тя лесно ще бъде превърната в нов Ратхаус с правомощията на локален Райхстаг. Така Мерц най-после ще се прибере при своите си, а в няколко стаи може да бъде настанен и малък психиатричен екип, който да бди депутатите и канцлерът да не напускат очертанията на сградата.
Помислете над идеята ми.
2.
И за да завършим темата, ще ви кажа нещо, което наблюдавам и осмислям едва от няколко дена. Германия вече не е отчаяна, не е гневна, дори не е бясна. Тя е обхваната от някаква упорита проклетия. Това е точната дума и аз никога не съм я виждала досега такава.
Каже Мерц нещо, и рейтингът му веднага пада. Няма значение какво е казал, рейтингът автоматически се срутва. Не каже нищо, стрелката пак ходи стремително надолу.
Мисля, че страната или се е вдетинила, или се е преродила и отново е във възрастта на всичко отричащото дете. Казваш на такова дете: „небето е синьо“, и то крещи „не е“! Казваш му „конят има четири крака“ и пак чуваш същия див рев „неееее!“.
Вече живеем в страната „НЕ“. По-кратко е някакси, ще свикнем. Не че Мерц не говори глупости, най-често говори само това. Но срещу него стои един петгодишен хаймана, цели го с прашка, крещи със завидно постоянство своето единствено отрицание и го освирква.
Лудницата беше вчера, днес сме пак в детската градина. Аз постепенно губя надежда да разбера какво от казаното е разумно и какво не. И има ли разумни неща в думите на Мерц изобщо.
В отговор нашият канцлер все така не разбира елементарни неща. Той се засяга от всичко. Замръзнал е във възрастта на вечно обидения дамски пубертет. Видял е червено петно по гащите си и е решил, че кръвта му изтича и ще умре. Никакви утешителни думи не помагат, никакви медицински аргументи.
И какво да правим сега между един малък гамен и една истеризирала пубертетка? Никой няма време да ги чака да пораснат, пък и опасността да пораснат и да не поумнеят е напълно реална. Освен това мнозина от нас навлизат във възрасти, когато не остава много време за чакане.
Аз лично не знам дали този път ми се стои до края на спектакъла. Преди все оставах и краят беше същият като началото. Вече си мисля, че ако няма нищо Оттатък, това обезсмисля и стоенето ни Тук.
Все ни залъгват с разни розови биберони, зад които го няма шишето с млякото. Образование, кариера, ценности, семейство, успех, пари. А никой не идва да ти каже какво следва след тях. Може би за да не напуснем преждевременно спектакъла, на който седим със същата тази упорита проклетия, понеже не знаем какво идва след него.