Не бях съгласна с Дидо! С повечето от това, което пишеше, не бях съгласна през тези почти четири десетилетия, през които бяхме все по-отдалечаващи се в позициите си политически противници. Изцяло не споделях политическите му възгледи. Не споделям и днес войнолюбието му. Нито призива да дадем още три пъти по толкова милиарди на Украйна, за да продължи Зеленски да избива руснаци и украинци!
Не приемам и възгледа му, че Зеленото джудже трябвало да установи диктатура, за да победи. Ей, не се промениха това потомците на комунистите, макар и вече трайно да са пропити със западен уиски-привкус. Все диктатури им се привиждат, все деветосептемврийски победи сънуват. Липсват ни мъдростта и търпението на Поднебесната, която не се гневи и пени, а търпеливо изчаква историческия момент, когато да постигне целите си. Ние това не го можем.
За 45 години власт не се помъдрява. Иначе те щяха да обичат страната ни и тя да им се привижда във вечността. Да мислят за нея с хилядолетия напред. И за Украйна също. И тогава нямаше да бъдем принудени да я делим на парчета. Сега ще се наложи май.
Трябваше ни да дразним Путин! Такъв бил, онакъв бил! Не споделял нашите евроатлантически ценности и не позволявал да разграбим страната му, или да я разпарчетосаме. Ами като знаем, че е такъв и онакъв, защо го предизвикахме да води война?! Искал Украйна да не е в НАТО!? Ами да отстъпим. Щяхме да спасим милиони невинни жертви и от двата народа. Той не беше тогава толкова алчен като сега, хищникът се настървява, като пийне кръв. Защо го оставихме да я опита?!
Сега ще ви кажа една голяма тайна: Путин не е вечен, но Русия е вечна. И България трябва да е вечна. И Украйна можеше да е. Искал Крим!? Ами дайте му го. Искал Одеса!? Пуснете го вътре. След двадесет години пак ще преговаряме. Путин няма да го има тогава, и нас няма да ни има, но Украйна щеше да я има. Не трябва да мерим всичко само с продължителността на собствения си живот. Има процеси, които продължават след всеки от нас. Колкото и да не ни се вярва.
Вместо това изтрепахме милиони. Милиони бели хора. Християни. От нации, които и без това не се възпроизвеждат охотно. Знаете ли кой ще дойде на тяхно място? Онези от Халифата. И без това глобалистките кукловоди подменят с тях европейското население с бесни темпове. Но това не им стигаше вече, решиха да поизпразнят още територията. Не само да ни прогонват от нея заради насилието, което внасят, заради чуждостта, поради която не познаваме вече градовете си, дори когато там са родните ни места. Решиха да ни и поизбият.
Наистина ли евроатлантиците вярвате, че хората са равни!? Ей, не се отказахте и от тази пагубна идеология! Не, хората не са равни. Никога не са били и няма да бъдат. Тъкмо там е божията предвидливост – да сме различни, за да пеем с различни гласове в ангелския хор, като славословим Бога.
Деян, чета, е станал заклет циганолюб. И ти ли, Бруте!? Но така иска Сорос. Ще интегрират мургавите стада от Индия. Не, няма да ги интегрирате. Аз съм живяла до петата си година с тях и ги познавам отлично. Социализмът беше щедър към тези диви племена, хранеше ги, лекуваше ги, образоваше ги. Но не успя да ги интегрира, та жьлтопаветните ли ще успеят? Не ме разсмивайте. Точно толкова бяха надменни и германците навремето. Все ние, българите, бяхме лоши, задето не сме направили от циганите си истински графове и европейци.
Елате сега да видите какво става в градовете на някогашния спретнат Райх. Мръсотия, боклуци, маанета ден и нощ, крясъци на мюезини над някогашните кръстоносни земи. Стари потрошени мебели и мръсни матраци, изхвърлени по тротоарите на улиците. Фекалии. И пищящи от ужас германци: „Прибирайте си ги! Не ги искаме! Вземете си ги обратно!“
Ама чакайте, бе, другари германци! Нали сте царе на възпитателните набези?! „Игра на стъклени перли“, „Вилхелм Майстер – години на странстване, години на учение“ и прочие джомолунгми на педагогическите ви възвисявания. А едни цигани ви препънаха. Ами как ще се справите тогава с арабите, които идват с мачете и нож, като с мангалите не се справихте?! Хубаво гледайте, Дидо и компания, гледайте от небето и се учете. Германците, ненадминатите превъзпитатели на света, се провалиха с братята ви от Индия, та ние ли, българите, ще успеем!? Зарежете я тази утопия!
Казах вече, 45 години не стигат! Времето не е наше. Дават ни го за кратко ползване и после си го прибират обратно. Човекът не е мярка на всички неща. На почти никое нещо не е мярка.
Та за Путин ни беше приказката, нали?! Путин ще се оттече някой ден в канализацията на историята. Но животите, които отнехме, за да се борим с него, няма да се върнат обратно. Няма да създадат свои потомци, народите и расата ни няма да се възстановят вече. На нашите земи ще дойдат чужди хора. Хора, които ни мразят и мислят другояче. Те ще се наплодят като зайци и ще започнат да се бият един срещу друг, защото нас няма да ни има вече, за да ни убиват. Ще пламне цяла Европа, това ли искахте!?
Помните ли като създавахте СДС!? Тогава бяхме още заедно. А после вече не бяхме и проектът пропадна. След това пропаднаха и всичките останали десни проекти. Защо ли!? Защото някои пожелаха да останат насаме. Наследниците на червените кланове, възторжените жълтопаветни отроци се честваха един друг като единствените антикомунисти. Изритаха Илия Минев от митинга пред храма „Александър Невски“ и той умря в забрава, мизерия и самота. Не пуснаха Янко Янков в САЩ, там замина един от правоверните послушници на розовите комунисти в САЩ. И Янко се самоуби – изритан отвсякъде и оставен сам в българската ужасяваща самота. Поетът Божидар Славов умря млад, с отровени от силикоза дробове. Работеше по мините, не в университетите. Коко Босия се превърна в жалко подобие на себе си, изтощен от борбата с вятърни мелници. И после също набързо отпътува от нас.
Да продължавам ли нататък!? Няма нужда, те се знаят. Затова се провалиха всичките десни проекти. Чакаха ни да забравим. Нямаме право да забравяме!
„Промяната“, която ни сервираха, се оказа с една крайна цел – да ги легитимира като единствените достойни за грантовете на розовите комунисти от Демократическата партия на САЩ. Иван Кръстев, Ивайло Дичев, Евгений Дайнов, Христо Иванов и т.н – сещате ли се какво беше общото между тях? Ние също се досетихме накрая. И си отидохме, защото нямахме това общо нещо с тях. Липсваше ни и тяхната гъвкавост, и способността им да забравят миналото.
Не напомням всичко това, за да ви съветвам. Там, където са сега, те нямат нужда от подобни спомени и съвети. Припомням ги на себе си най-вече, а и на останалите, които не ги знаят.
Най-обидното от всички прозвища, които съм срещала в интернет, е било определението „полудисидентски“. Беше употребено в една статия за неформалните кръгове, в които членувахме в онези времена. Полудисидентски ми звучи като лъжедисидентски. Защото в това определение могат да бъдат включени всички. Всеки е губил работата си по онези времена, аз също. Всеки се е събирал с единомишленици и е пожелавал с тях неща, позволени от диктатурата, но и непозволени, аз също. Някои от интелигентите ни бяха включени в тайните черни списъци на Системата, аз също.
Това прави ли ме дисидентка? Според мен не. Дисидентите са хора, трайно пострадали от диктатурата, внедрявани в лагери и затвори, и въпреки това запазили своята критична позиция към обществото, в което живеят. Илия Минев беше дисидент. Божидар Славов. Янко Янков, Коко Босия. И всички други като тях.
Останалите бяха полудисиденти. Такъв беше например поетът Николай Кънчев, на когото Системата издала „забрана да пише“ и така го принудила да се напива редовно от мъка в Писателското кафене. Такъв беше и шутът Михаил Неделчев, когото ДС смятала за „структуралист“, макар че той пазел свято приятелството си с близкия до Диктатора погромаджия Пантелей Зарев. След Десети ноември страната се напълни с подобни смехотворни креатури. Интересно как една система може да ти забрани да пишеш? Да публикуваш – да, ако всички издания са в ръцете на държавата, но кой може да ти забрани да пишеш!? Локумите на „структуралиста“, даже не си струват коментара, те са толкова смешни, че чак са жалки.
Сега, като напишеш думата „дисидент“ в интернет, търсачката осветлява такива сенчести фигури в мрака, че те принуждава веднага да затвориш сайта. Но и там общото е техният червен произход. Това бяха полудисидентски въдички, с които се ловяха грантодарители. Днес Тръмп им отказа тази щедрост и те са гневни.
В началото на 2025 г. прочетох онази „Декларация на Гражданска група „Антитръмпутинци““ и оттогава спрях да чета Дидо – това беше слизане от пиедестала в преизподнята. Толкова глупаво и нямащо нищо общо с човека, когото познавах от 1989 г., беше.
Сега разбрах, че е боледувал дълго, навярно и тогава не е бил здрав. Това обяснява много. Ако някой е антитръмпист, а аз съм тръмпистка, това не значи, че той има право да ме набутва и при Путин. Това е недобросъвестно твърдение – Тръмп няма нищо общо с Путин и единственият му порив е да го озапти, за да спре братоубийството.
И тук сърцето ми се свива мъчително – мъртвите няма да видят последните разкрития за Тръмп и изнесените неопровержими доказателства, че тъкмо Хилъри Клинтън е имала поддръжката на Москва, не Тръмп.
Гледам снимката. Деян излъчва толкова доброта, толкова смирение на нея. Половината от тялото му вече е преминало в светлината. Хубавата му гъста коса липсва, брадата му е побеляла и разредена. Това е един друг човек, преминал през ада. Химиотерапия, нали!?
Но вече е наполовина в светлината. Скоро целият ще се озове в нея, безсмъртните клетки работят усилено за това душата скоро да бъде свободна. Гледам ги с Лили на филм, красиво са остарели. Пътят им нагоре ще е лек и бърз.
Навярно трябваше да напиша тези думи преди. Ала бях гневна. Несъществени неща ни разделят, неважни неща. Но когато го осъзнаем, общуването вече е невъзможно.