Tогава беше друго,
било е друго,
баща ми е бил озеленител
на селската градинка
(за майка ми осеменител),
карал е работниците да Ровят
земята и той с тях.
Родила съм се
и го повишили в гробар,
почна да Заравя в земята покойници,
возеше ги с малка черна катафалка,
която спираше пред вкъщи.
Да играем на подаръци в нея,
първата целувка да е там,
да ни гонят
(щото туй бе богохулство),
да свиря на пияната ми баба
погребалния марш с триолата
с шарени клавиши,
да чакам татко на пейката
за питката, салама, сладките
от панихидата –
то е най-върховното съжителство
на живота и смъртта,
и то бе всичко.
(С)помен –
с дечурлигата
гоним се между гробовете,
спирам за малко,
мъчно сричам
Т-Т-Т-УК ПО-ЧИ-ВА…,
някой ме подгонва,
бягам.
Тогава имаше повече място
за гоненица
и повече шамари,
очите бяха две
задръстени солници
и всеки ден бе
сляпа Неделя.
…
Баща ми стана полицай,
почна да Разравя земята,
да чопли, да разследва
убийства всякакви,
често се налага и да
стреля,
да убива, не.
Или аз пораснах,
или катафалката се смали,
сега там има патрулка,
деца няма.
Оригвам се на татешко.
…
П.С. Би било хубаво след мойта панихида
едно дете да чака татко си на пейката
за питка и салам,
тогава ще е друго,
то Е друго.
…………………………………………………
АКО ПИШЕТЕ ТАКА, ПО-ДОБРЕ НЕ ПИШЕТЕ! СМИЛЕТЕ СЕ НАД ЧИТАТЕЛЯ!
„МЪЧИТЕЛИ НА СЛОВОТО“ Е РУБРИКА ЗА УСПЕВАЕМА ГРАФОМАНИЯ.