Да си представим, че си младо момче, надарено с чуден и звънлив тенор. Че пееш като ангел и в залата ти е пълно с правостоящи поклонници, освен редовните посетители с билети. Носиш радост и възвишение на всички.
Един ден в гримьорната ти се появява малък сплотен екип от хора доста над петдесетте, които изглеждат начетени и умнокрасиви. Те се представят като Съзаклятието „Свински черва“ от виден софийски университет и твои доживотни почитатели. И назовават причината да се появят така внезапно и непоканени в гримьорната ти. А тя е ни повече, ни по-малко от запазването на твоя младежки глас като ценност за поколенията.
„Помислете само – казва ти онзи с най-големите диоптри сред тях – този глас не принадлежи само на Вас, той е на цялото човечество. Наше задължение е да го съхраним колкото се може по-дълго за хората. Затова сме тук. Искаме да Ви предложим една малка операция. Нищо рисковано, само лека външна намеса, която ще попречи на гласа Ви да мутира. Е, няма да можете да имате деца, но какво е това пред голямото изкуство. Няма да съжалявате, от личен опит Ви го казваме. Ние тук всички сме оперирани по една или друга причина, но никой не не се оплаква от това.“
Ти чувстваш как космите по тялото ти настръхват. Може да си млад, но вече знаеш за какво става дума. Искат да те кастрират, за да не се промени тембърът ти. Да не произведеш полова клетка и тестостерон, които ще направят плътен гласа ти и от него ще изчезнат ангелските звънчета.
Стискаш зъби, за да не изкрещиш – все пак това са твои почитатели, твоя публика – и им обещаваш да помислиш. Те си тръгват, огорчени от факта, че не си проявил въодушевление и не си се съгласил веднага. На изхода ти предлагат химическа кастрация, която е обратима, но ти ги избутваш навън и заключваш след тях вратата.
Да, гласът е най-голямата ти ценност, но запазването му е на прекалено висока цена. Изведнъж се виждаш като тези старци с бяла коса и пискливи младежки гласчета и разбираш, че не искаш да бъдеш един от тях. Въпреки парите и осигурените доживотно старини. Въпреки славата и наградите, дори и да са заслужени.
Можем да продължим нататък и в двете посоки: ти избираш въпреки вътрешната си съпротива да бъдеш кастрат, сигурността над всичко! Или избягваш от този град и всъщност напускаш сцената. Никой не иска вече да те слуша, защото няколко месеца след това гласът ти става дрезгав, губи детското си очарование и се превръща в някой от многото хубави, но с нищо неотличаващи се един от друг гласове.
Единствено една малка група слушатели ти остава вярна – но не защото харесва новия ти глас чак толкова, а от чувство за лоялност и принципност. Но тя не е достатъчна, за да напълни салона и никой импресарио вече не иска да рискува с теб.
Тук първата серия като че ли свършва.
Да пренесем сега този модел в областта на литературата. Аз не съм чела Милен Русков, в нета почти няма негови текстове, а и вече трудно чета книги, които не са в електронен вариант. Уморявам се да седя в една поза и, щом не мога да пусна четеца да чете текста вместо мен, бързо се отказвам. Четенето на подобни обемисти книги би ми отнело месеци.
Но следя текстовете му във Фейсбук и установявам, че, освен съграждани, сме и политически съмишленици.
Гледах филма „Възвишение“. Въпреки, че вече трудно гледам български филми и на няколко пъти исках да се откажа, го догледах и не съжалявам. Защото втората му половина е много по-добра от първата, а краят е затрогващ и метафоричен. Възвишението се оказва не просто географски връх, а врата към смъртта.
За пет поколения имам в семейството си 14 убити и двама концлагеристи от Белене. Пиша това, не за да се хваля със семейно минало, а за да обясня защо краят на филма ми въздейства така силно. Но и за да изрека тук едно предупреждение. Тези, които носим гена и кръвта на подобни хора, недочакали смъртта си в постеля, имаме един основен недостатък: чувството ни за самосъхранение е твърде неразвито, или понякога липсва съвсем.
Страхувам се, че Милен Русков страда от същото генетично заболяване, което не гарантира на носителя му оцеляване и дълбока старост. Дано не съм права.
Виждам как животът му ще премине в тежки и често безсмислени батални боеве. Няма да помогне и препоръката да пише и да не участва във виртуални кръвопролития. Когато хора като него не водят подобни битки на честта, те не могат и да пишат. Само усещането за вътрешна свобода и моментна победа над злото втвърдява ръката им и тя може да удря отново клавишите.
Но се питам дали наистина си дава сметка кой стои срещу него? Безспорно, той познава добре противника си, защото словесно го охарактеризира точно, но кастратите човек трябва да ги познава повече от отлично. Те са хлъзгави, мазни, подли и коварни. Избягват откритите битки и нападат в гръб. Никога не казват докрай какво точно мислят. Освен това са добре организирани, продажната посредственост е винаги добре организирана.
Знам какво ще последва сега, този филм ние вече сме го гледали. Докато не загубят надеждата да го „опитомят“, те ще разговарят с половин уста с него. После ще спрат да издават и продават книгите му, печатът и телевизията ще замълчат и ще се правят на умрели лисици като някой спомене името му. Няма да има награди и пари, няма да има похвали и положителни рецензии, ще се преструват дори, че не знаят дали е още жив. Докато клекне и им се извини за пореден път, или си замине – като много други преди него.
Диктатурите са изработили през вековете мощни средства за запазване на привилегиите си, или за терор над другомислието и няма да му простят. Милен може да издържи, а може и да се огъне. Оправдание за второто винаги ще се намери. Мен това не ме притеснява, може провидението да го е определило за автор на четири книги само, а може и на повече. Неведоми са божиите пътища.
Единственият печеливш е читателят, той никога няма да загуби. Може да се оттегли в читателския си ъгъл само с тези четири романа и да ги препрочита до края на живота си, а може да спечели и още няколко.
Най-важното е Милен да се прежали, тогава ще има и още книги, макар да не е сигурно дали ще са на хартия, или дали ще са на нивото на първите. Може да прежали мъжеството си и да се влее в армията на гошковците. На кастратите. А може да прежали успеха си и да остане сам върху купчината от разбития си живот. Има най-малко два вида прежалвания, но обектът никога не е един и същ.
Далече съм от идеята да му давам съвети. В състояние съм да разбера първия избор, както и да подкрепя втория. Знам само едно – никой не може да направи и двата избора едновременно. Хубави книги могат да се напишат и в първия случай, и във втория. Както и да не се напишат никога повече.
Но книгите не са всичко.
А душата – тя ще страда при всеки избор. Но само единият от тях може да я погуби.