Случайно попаднах в нета на снимка от някакво честване на някакъв писател фантаст. Обичайните елейни слова, с които нашата никому неизвестна литературна общност неуспешно си лекува комплексите. „Прекрасен“, „талантлив“, „заслужил“, „изключителен“ и прочие балони, надути с въздух, които човек подминава, без разумът му да отчита смисъла им. Но нещо във физиономията на снимката ме накара да се загледам в това подпухнало и изкривено лице, повече напомнящо барон Харконен от филма „Дюн“, отколкото лицето на мъж, остаряващ красиво като катедрала.
Кой беше този човек, откъде го познавах? Трябваше ми доста време, за да се досетя. Ах, да, прословутият Петър Кърджилов, „изключителен историк на ранното българско кино, писател фантаст, прецизен архивист, вдъхновяващ учител, щедър колега и приятел, всеотдаен ментор, нещотърсач на кинопаметта и филмовата култура, археолог на спомени, съдби и липси, детектив на целулоида, Индиана Джоунс в търсене на изгубения филмов кивот…“
Така се говори само за покойник, но в родината ни кой ли не е такъв вече?! Даже живите са по-усопши от мъртвите, за които довчерашните почитатели някакси трудно се сещат. Виж, за полуживите има елеи, ибрици и всякакви разточителни възклицания, та и в този случай няма изненади, че възторзите са излезли от нощвите – подобно на втасало тесто.
Съдбата ме срещна само веднъж с този човечец, за което съм й много благодарна. Не помня вече годината, нито повода, но май че беше във връзка с някакъв конкурс, в който участвах с разказ. Трябва да е било някъде през пролетта или лятото на 1988 година, защото по този повод си купих книгата на Барона на фантастиката „Орбитата на Сизиф“, а тя е излязла през 1987 г.
Бяха ни събрали в някаква малка зала на площад „Славейков“ и аз бях сред присъстващите. Кърджилов или беше член на журито, или негов председател. След като похвали подред всички участници, стигна и до мен. И тогава лицето му се изкриви от ярост и злоба. Започна една дълга тирада срещу разказа ми, който се оказа най-лошият в цялата световна литература. Около пет-десет минути продължи тази ария на клеветата, в която бях обвинена в почти всички грехове на творческия процес.
Допускам, че текстът може наистина да не му е харесал – това не беше научна фантастика, такава аз никога не съм писала. Слабо си го спомням, помня само, че беше нещо за психологията на човека, свързана с ранните преживявания на детето, когато то опознава света. Но в никакъв случай не беше текст, който може да предизвика такъв порой от слюнка.
Най-после Барона се усети и спря. В залата цареше гробно мълчание. И тогава се случи нещо още по-странно – Кърджилов настоя и други да се включат в ругатните срещу мен. Никой не го направи, раздадоха наградите и аз излязох от залата.
Не, не бях потресена, само недоумявах какво става. В печата редовно се нахвърляха с небивала злоба върху мен, но там участниците ми бяха от ясни по-ясни – те всички бяха с червен билет в джоба и имаха съответните инструкции.
Това се повтаряше вече ежедневно – някой ме спираше на входа на СБП и дълго и напоително ми обясняваше колко съм отвратителна, бездарна, колко не мога да пиша. Недоумяваше как си позволявам да говоря срещу партийни величия, които са гении, но според висотата на постовете, които заемат, не според написаното от тях. Как дружа с неподходящи хора като Блага Димитрова – тази неблагодарна дисидентка, която някога е била с тях, но вече не е. Враговете се разконспирираха един по един, приятелите ме заобикаляха отдалече.
Изслушвах ги мълчаливо и отминавах. Цялата тази отходна яма ми беше позната още от детството, когато в родното село на баща ми и чичо ми сипеха помия, защото те двамата били антикомунисти и политзатворници от Белене. Изживявах го и у дома, когато добре облечените юнаци на ДС идваха за пореден път, за да вкарват баща ми в „правата“ вяра.
Обаче от фантастите не очаквах подобна реакция, мислех, че те са над тези земни неща. Много по-късно научих, че и там е нямало изключения от правилото и те охотно са обслужвали и партийната идеология, и службите.
На път за Кафенето на СБП, където имах уговорена среща, си купих книгата на Барона, за да видя от каква олимпийски висоти бях запокитена пак в преизподнята. Докато чаках приятелката ми да дойде, се зачетох в първия разказ и бях поразена от скуката, която струеше от него. Класическо, стандартно мислене на правоверен комсомолски секретар, решил да очарова другарките партсекретарки с ореола на автор, пишещ за нещо по-така, като научната фантастика. Това ми хрумна в главата, докато се борех с разочарованието и обидата. После моята приятелка дойде и ме заразпитва за срещата.
Разказах й, без да крия нищо, за поредните унижения, които току-що бяха излели отгоре ми, както и за други подобни истории, с които беше „богат“ животът ми напоследък. Тя млъкна и се замисли, после промълви: „Има нещо около теб. Не знам какво е, но ще проверя и ще ти кажа.„
И един следобед тя нахълта в Кафенето, без да имаме уговорка, седна до мен – никой вече не сядаше до мен през този период от живота ми, избягваха ме като прокажена – и започна направо. Идваше от Държавна сигурност, където имаше приятел от младостта по най-високите етажи на тази служба. Той беше проверил и й казал, че съм вкарана в някакъв черен списък на Системата. И че докато не бъда изкарана от него, нещата при мен няма да се оправят.
Благодарих й и си тръгнах за вкъщи. Бях разбрала вече какво означава службите да те дадат свободен за отстрел. Прибрах се и казах на мъжа ми: „Трябва да се махаме от тази страна!“
Така и стана.
А в България всичко си остана по старому.
И нищо не се промени в тази злокобна земя на бароните.