„Модерната“ българска литература явно ще се развива отсега нататък по оста село Окоп, Ямболско, село Александрово, Ловешко и село Мусачево, Шоплъка. Нашенската Бермуда процъфтява, защото има верни пажове, защитници и спонсори – най-вече от средите на тези, които работят по принципа „Деньги ваши – стали наши“. Спасители с раздвоени езици, на които не им пука, че при тези творци и творкини претенциите за „модерност“ като смокинов лист прикриват тоталната литературна безпомощност на избраниците им.
В този Бермудски триъгълник изчезват безследно самотни мореплаватели, добре оборудвани подводници и изпитани в полети самолети, които наивно се надяват да долетят до своята поетична Флорида. Океанът на глупостта ги поглъща, стомашните му сокове ги смилат и разхвърлят във вид на отпадъци по някой самотен остров, на който никой не знае нито името, нито координатите.
Триъгълникът е хищник, който иска да расте, но без да променя броя на страните си. Той обхваща все по-големи територии от литературата ни, удавниците в него стават все повече, митовете за неговата мощ прекосяват границите на континентите. Паянтовата лудница в Мусачево чете собствените си словоблудства, прозява се от сънна скука и повръща от преяждане. В Александрово едно същество от неизвестен пол се упражнява във фехтовка с вилица и месарски нож. В Окоп домакиня по розови прашки се е задавила с топче от супата си и щруделът във фурната й е изгорял.
А земните маси в Триъгълника все повече пропадат, в тях нахлуват водите на Потопа, океанът на глупостта вече плиска води отвъд Сърбия, казват, че даже е стигнал до Източен Берлин. Скоро не само земите на Букър ще са остров, скоро всички ще сме остров, докато и ние се продъним в бездната.
Университетският оркестър на Съзаклятието „Свински черва“ свири от палубата на „Титаник“ последния валс на веселите удавници. Изпадалите от палубата тракат със зъби в ледената вода и се питат: „Как можахме да стигнем дотук!?“
Как ли? С мълчание. С пълзене. С надменна некомпетентност. С послушание и лайкване на всяко добре ситуирано бездарие. С поставянето на ползата над истината. С робуване на правилото „жираф большой, ему видней“. Най-общо – така, както всички удавници стигат дотук.
Ето ви и едно поздравче – с подобни словоблудства човешкият враг се гаври с нас, показва сухожилия и напомпани мускули, тържествува над света. Не знам как подобно литературно недоразумение си е проправило път до Парнас, но явно това вече не изненадва никого.
Тези, които все още можем да попитаме „Как можахме да стигнем дотук!?“ , ставаме все по-малко, защото преминаваме все повече в армията на удавниците. Скоро никой няма да смее да гъкне пред новите законодатели на света. Хайде, днеска Букър, утре Мукър, важно е шоуто да продължава. Нерон пее над потъващия в преизподнята Рим и печели всички награди за поезия.
Рене Карабаш
(С)ПОМЕН
Tогава беше друго,
било е друго,
баща ми е бил озеленител
на селската градинка
(за майка ми осеменител),
карал е работниците да Ровят
земята и той с тях.
Родила съм се
и го повишили в гробар,
почна да Заравя в земята покойници,
возеше ги с малка черна катафалка,
която спираше пред вкъщи.
Да играем на подаръци в нея,
първата целувка да е там,
да ни гонят
(щото туй бе богохулство),
да свиря на пияната ми баба
погребалния марш с триолата
с шарени клавиши,
да чакам татко на пейката
за питката, салама, сладките
от панихидата –
то е най-върховното съжителство
на живота и смъртта,
и то бе всичко.
(С)помен –
с дечурлигата
гоним се между гробовете,
спирам за малко,
мъчно сричам
Т-Т-Т-УК ПО-ЧИ-ВА…,
някой ме подгонва,
бягам.
Тогава имаше повече място
за гоненица
и повече шамари,
очите бяха две
задръстени солници
и всеки ден бе
сляпа Неделя.
…
Баща ми стана полицай,
почна да Разравя земята,
да чопли, да разследва
убийства всякакви,
често се налага и да
стреля,
да убива, не.
Или аз пораснах,
или катафалката се смали,
сега там има патрулка,
деца няма.
Оригвам се на татешко.
…
П.С. Би било хубаво след мойта панихида
едно дете да чака татко си на пейката
за питка и салам,
тогава ще е друго,
то Е друго.