Разказвала съм тази история, но ще я разкажа пак, поучителна е. Сред емигрантите в Кемптен, Германия, имаше един млад български инженер. Казваше се Герман, говореше поне четири езика, единият от които немски, и имаше няколко признати изобретения. Опитваше се да си намери работа по специалността, но работеше като каменоделец, друго не му позволяваха. Последният отговор беше съкрушителен: „Опитайте, но мисля, че като чужденец нямате шанс.“ Надменно, по немски. Накрая го изгониха от страната. Последното, което чух за него, беше, че е преуспяващ инженер в САЩ. Дано е истина.
Това не е единичен случай.
Обяснете ми сега презрението към източноевропейците и тази любов необяснима към арабските нашественици с третокласно образование в кораншуле. Защо ги приемаме така охотно, защо строим луксозни леговища за всяка от четирите им наложници и многобройните им копелдаци – бъдещи ервопоразрушители? Кой има интерес да съсипва по този сатанински начин Европа?
Аз имам моя теория – европейската земя е продадена на шейховете, петродоларите са похарчени за яхти и курви, сега сме длъжни да изпълним нашата част от договора и да приемем нашествието на „ножохирурзите“ на нашата земя. Може да е нова конспиративна теория. А може и да не е.
Да ви кажа отново каква беше основната немска грешка. През 1990 г. в Западна Европа и в Германия нахлуха масово източноевропейци. Мнозина от тях бяха с дипломи от университети, говореха езици и се надяваха на Запад да получат най-после признанието, което им беше отказвано от диктатурата. Престъпността не се увеличи особено – тези хора бяха израснали в подчинение и страх и не вършеха престъпления. Напротив – неонацистите палеха къщите им и ги убиваха.
Те бяха мачкани, унижавани, германските работодатели не признаваха дипломите им и повечето от тях бяха накрая прогонени от страната. Тези, които останаха, получаваха най-тежката и черна работа. И местните тъпанари, които се славят с огромно самочувствие и овчи мозък, си помислиха, че са неотразими. Че са големи възпитатели, които ще го начукат на всеки, който не им върви по водата.
Надяваха се и с арабите да постигнат същото, но този път не познаха. Попаднаха на по-големи олигофрени от самите себе си. Останалото го знаете, знаете и какво става в немските градове в момента. Няма нещо, което идиотите, управляващи тази страна, да не го заслужават. Трагичното е, че от това страдат най-вече народът и източноевропейците, които се подлъгахме да останем тук и да обвържем живота си с тази страна.
Всички сме минали през много унижения. В началото, като кандидатствах за работа, пишех какво съм завършила и какво знам, то се изискваше по образец. Не искам да си спомням какво следваше от това – мачкане, присмех, подигравки, че си образован и кандидатстваш за работа, за която е достатъчен десети клас.
Но нали това беше обетованата земя!? Западът, където хората се ценят по достойнство!? Мястото, където признават правото на всеки човек да бъде такъв, какъвто е създаден от Бога!?
Съпругът ми беше претрепан от неонацистите, защото се опита да спаси къщата на емигрантите и едва остана жив. Докато търсел по тавана пожарогасител, убийците залели с бензин дървената стълба и я запалили. Той вече не можел да се върне, затова се покатерил на покрива, но пламъците скоро го намерили там, загубил съзнание от болката и паднал.
Оцеля като по чудо, но беше целият натрошен.
Мълчах и търпях, трябваше да работя, аз бях в момента по-здравата. Но каквото и да направех, германците винаги бяха недоволни. Агресията им ставаше все по-силна, сякаш се хранеше от моето мълчание. Истината е обаче още по-жестока – западногерманците бяха направо цвете за мирисане пред другите, овластени от тях самите чужденци. Най-много съм патила всъщност от гърци, турци, италианци, източногерманци и испанци. Това беше невероятна човешка измет, която западняците ползваха като маша, за да се разправят с тези, които искаха да обезправят.
Понеже съм човек на честта, сега ще напиша и нещо добро. Германия има невероятно качествена интелигенция. Ако за нещо съм изпитвала задушаваща завист, това е заради тази нейна интелигенция. Нашата не струва колкото малкия пръст на лявата й ръка – ние сме продажни, с робско самочувствие, мързеливи за физическа работа и още по-мързеливи духовно. Напазаруват ни за дребни стотинки всякакви сатанински идеолози, които после ни ползват като отходни ями. Малцина български интелигенти запазват своята духовна независимост и неприкосновеност, но това е на висока цена, която броени хора се наемат да платят.
Не знаех защо винаги се случва така, но веднъж ми обясниха защо. Било им приятно, че могат да унизят един много по-образован от тях човек. И така – това продължи, докато мъжът ми се закрепи и можа да поеме хомота. А аз по това време учех упорито езика и започнаха да ме печатат в почти всички немски литературни издания. Докато интернет не ги уби постепенно едно по едно.
Тук ще отворя една скоба. Когато дойдох през 1991 г. в Германия, аз не знаех езика. Въпреки петицата по немски в университетската ми диплома. Не го говорех, можех само да го чета и донякъде разбирах какво ми се казва, ако ми говореха бавно. Бях пропиляла времето си в учене на руски, есперанто и малко английски – все аристократични занимания, които после рядко ми служеха в живота.
Така че през първите години учех денонощно езика. Колко го научих, е друг въпрос, но благодарение на невероятната щедрост на кристално чистата им интелигенция, текстовете ми започнаха да излизат по техните литературни издания.
Ще отворя и втора скоба. Първите години в емиграция прекарах в нещо като опиянено състояние. Два пъти месечно съпругът ми ме закарваше до Мюнхен и ме оставяше за цял ден в градската библиотека. С десет марки в джоба за обеден сандвич с кафе. И като хлътнех в тази библиотека, просто ми се виеше свят от еуфория. Книги, книги, книги, до които никога не съм очаквала, че ще имам достъп. Чувствах се като златотърсач, пуснат в яма, пълна с жълтици. Обграждат те тонове злато, а имаш само осем часа и два джоба, в които да го събереш.
Същото опиянение изпитах преди години на гарата в Западен Берлин, когато слушах съобщенията за заминаващите влакове. Само да се метнех на един от тях – и след няколко часа щях да бъда в Париж. В Рим. В Мадрид. Мислех, че не може да е истина, че това е един от онези сънища, които сънувах в София, в нашето тясно ведомствено жилище.
А литературните им списания – те бяха магия. Лъскави, с отличен печат, изпъкващ на висококачествена гланцирана хартия. Бърках в бездънна каца с мед и облизвах пръсти. В много от тях щях да печатам свои текстове след време, но тогава още не го знаех и не вярвах, че е възможно. Ала се опивах от това огромно богатство, което като цунами прииждаше на хоризонта ми. И никак не исках да настъпва онзи 19-ти час, когато затваряха библиотеката и мъжът ми идваше да ме прибере.
В Кемптен имаше богата библиотека, в която често четях. Но не беше като мюнхенската, тя не беше възможна за описване. И затова спирам със скобите дотук.
Благодарна съм въпреки това на съдбата – за уроците, които получих, те ми помогнаха да не се променя и да запазя себе си, без да има за какво да ме гризе съвестта. Е, тя понякога ме гризе за неуспехите, но никога задето съм предала принципите си. Защото не съм го правила.