Година: 2026

Не съм гледала руски филми от три десетилетия. Все не оставаше време за тях. Западните филми с множество ИИ атракции поглъщаха цялото ми внимание до скоро. Гледах някои стари съветски филми, обикновено комедии, които помня от миналото. "Гардемарини, напред", "Дванадесетте стола", "Москва не вярва на сълзи", "Гара за двама" и т.н. Четях глупостите, които разни руски дамички пишат в интернет и това не ми даваше надежда, че с киното е по-различно. Оказах се права. От една седмица гледам съвременно руско кино и съм ужасена. Меко казано. Това е откровен кич, толкова долнопробен, колкото е съвременният Холивуд с неговите негри, които се правят на Ахил, Хектор, Ана Каренина и мадам Бовари. Явно с небостъргачите в Русия проникна и този дух на пластмаса за еднократна употреба. Не знам кой е пропаднал повече…

През един следобед на 1985 г. имах среща с моя приятелка в Кафенето на СБП на ул. "Ангел Кънчев" 5. Носех в ръка незапечатан още плик със стихотворение, което щях да пращам в издателството на СБП "Български писател" за участие в годишния им сборник с поезия. Моята приятелка полюбопитства какво нося и пожела да прочете стихотворението. Извадих листа и й го подадох. "Хубаво е, каза тя, след като го прочете, само тези "частици" не са на място тук. Много научно става. Замени го с "прашинки"." Съгласих се със забележката й. Не изпратих плика, поправих стихотворението и го пратих на другия ден. Без да предполагам каква верижна реакция ще отключи тази смяна на една обикновена дума. Стихотворението излезе в сборника "Поезия 85". Ето го: ВЪПРОСЪТ За да има смисъл настоящето, трябва…

Да си представим, че си младо момче, надарено с чуден и звънлив тенор. Че пееш като ангел и в залата ти е пълно с правостоящи поклонници, освен редовните посетители с билети. Носиш радост и възвишение на всички. Един ден в гримьорната ти се появява малък сплотен екип от хора доста над петдесетте, които изглеждат начетени и умнокрасиви. Те се представят като Съзаклятието "Свински черва" от виден софийски университет и твои доживотни почитатели. И назовават причината да се появят така внезапно и непоканени в гримьорната ти. А тя е ни повече, ни по-малко от запазването на твоя младежки глас като ценност за поколенията. "Помислете само - казва ти онзи с най-големите диоптри сред тях - този глас не принадлежи само на Вас, той е на цялото човечество. Наше задължение е да…

"Модерната" българска литература явно ще се развива отсега нататък по оста село Окоп, Ямболско, село Александрово, Ловешко и село Мусачево, Шоплъка. Нашенската Бермуда процъфтява, защото има верни пажове, защитници и спонсори - най-вече от средите на тези, които работят по принципа "Деньги ваши – стали наши". Спасители с раздвоени езици, на които не им пука, че при тези творци и творкини претенциите за "модерност" като смокинов лист прикриват тоталната литературна безпомощност на избраниците им. В този Бермудски триъгълник изчезват безследно самотни мореплаватели, добре оборудвани подводници и изпитани в полети самолети, които наивно се надяват да долетят до своята поетична Флорида. Океанът на глупостта ги поглъща, стомашните му сокове ги смилат и разхвърлят във вид на отпадъци по някой самотен остров, на който никой не знае нито името, нито координатите. Триъгълникът…

Случайно попаднах в нета на снимка от някакво честване на някакъв писател фантаст. Обичайните елейни слова, с които нашата никому неизвестна литературна общност неуспешно си лекува комплексите. "Прекрасен", "талантлив", "заслужил", "изключителен" и прочие балони, надути с въздух, които човек подминава, без разумът му да отчита смисъла им. Но нещо във физиономията на снимката ме накара да се загледам в това подпухнало и изкривено лице, повече напомнящо барон Харконен от филма "Дюн", отколкото лицето на мъж, остаряващ красиво като катедрала. Кой беше този човек, откъде го познавах? Трябваше ми доста време, за да се досетя. Ах, да, прословутият Петър Кърджилов, "изключителен историк на ранното българско кино, писател фантаст, прецизен архивист, вдъхновяващ учител, щедър колега и приятел, всеотдаен ментор, нещотърсач на кинопаметта и филмовата култура, археолог на спомени, съдби и липси, детектив…

Tогава беше друго,било е друго,баща ми е бил озеленителна селската градинка(за майка ми осеменител),карал е работниците да Ровятземята и той с тях.Родила съм сеи го повишили в гробар,почна да Заравя в земята покойници,возеше ги с малка черна катафалка,която спираше пред вкъщи.Да играем на подаръци в нея,първата целувка да е там,да ни гонят(щото туй бе богохулство),да свиря на пияната ми бабапогребалния марш с триолатас шарени клавиши,да чакам татко на пейкатаза питката, салама, сладкитеот панихидата –то е най-върховното съжителствона живота и смъртта,и то бе всичко.(С)помен –с дечурлигатагоним се между гробовете,спирам за малко,мъчно сричамТ-Т-Т-УК ПО-ЧИ-ВА…,някой ме подгонва,бягам.Тогава имаше повече мястоза гоненицаи повече шамари,очите бяха двезадръстени солниции всеки ден бесляпа Неделя.…Баща ми стана полицай,почна да Разравя земята,да чопли, да разследваубийства всякакви,често се налага и дастреля,да убива, не.Или аз пораснах,или катафалката се смали,сега там има…

АКО ВАШИЯТ БОГ СЕ СТРАХУВА ОТ ЖЕНИ, КОИТО ПОКАЗВАТ КОСА, ТОЙ МРАЗИ СВОЕТО ТВОРЕНИЕ И ВАШИЯТ БОГ Е МОЯТ ДЯВОЛ.ОТ УСТАТА НА КОНЯ: ПРЕЖИВЯХ ТОВА! Не изричам теория, а твърдя по спомен. Преживях това. Бях една от тях. Не гадая. Не теоретизирам. Не се застъпвам за жените от разстояние, като се придържам към Запада. Аз съм бивша мюсюлманка, която е живяла под това робство. Израснах с убеждението, че полът ми е грешка. Мозъкът ми беше промит, че съм по-низш пол. Вярвах, че Бог предпочита мъжете и толерира жените. Вярвах, че подчинението е оцеляване, а мълчанието е безопасност. Вярвах, че мъжкият гняв е свещен, а женското съществуване е обидно. Вярвах, че красотата е опасна, желанието е грях, а тялото ми е проклятие, което никога не съм искала да нося. При тази…

Кратък разказ за разрушаването на една държава Преди броени дни Президентът на Венецуела Николас Мадуро се озова в килия в САЩ. Кой, какво, кога, къде, защо точно и т.н. – никога няма да знаем подробностите за отвличането му. Струва си обаче да обясним какво точно направи Мадуро и защо милиони венецуелци по цял свят са във възторг от действия на американската армия, които никой по принцип не иска да преживее в страната си. Истинската история започва десетилетия по-рано с вероятно най-катастрофалния икономически срив в съвременната мирновременна история. Венецуела – страната с най-големите доказани петролни запаси на планетата, около 300 милиарда барела – успява да унищожи близо 80% от своя БВП, да тласне над 90% от населението в бедност и да принуди около една четвърт от народа си да емигрира. В…

Ако сте американец и се интересувате защо Тръмп принуди Мадуро да се оттегли, първо трябва да прочетете това… (Анализ от венецуелец, напуснал Венецуела). Защото ако не сте венецуелец, пропускате почти всичко, което има значение. Аз съм венецуелец. Напуснах страната си през 2013 г., когато Уго Чавес почина и Николас Мадуро пое властта. Не напуснах, защото исках да „опитам живота в чужбина“. Напуснах, защото можех да видя какво предстои, а оставането означаваше да гледам как бъдещето ми се свива година след година. Така че когато американците питат: „Какво мислят венецуелците за това, че Тръмп принуждава Мадуро да се оттегли от президентския пост?“, нека отговоря на този въпрос честно, без лозунги, без морален театър и без да се преструвам, че това е просто. Повечето венецуелци чувстват облекчение. Не защото обичаме Тръмп или…